Хелмуд, колекционерът на съдби – Историята, която никой не повярва

Никой не повярва на Алина, когато за първи път разказа за стареца със странната книга. Историята ѝ звучеше като плод на въображението, като нещо, извадено от приказка или сън. Но с времето, с всяка нейна дума, с всяко нейно действие, започнахме да се съмняваме в собственото си неверие. Защото понякога истината е по-невероятна от измислицата.

Алина беше обикновено момиче, ученичка, която се прибираше късно от училище. В онази вечер, когато всичко започна, тя избра по-краткия път през гората. Никой не би предположил, че именно там ще срещне Хелмуд – старец с дълга сива коса, дълбоки очи и книга, която сякаш пулсираше със собствен живот. Той я повика по име, без да я познава. Представи се като колекционер на съдби – човек, който не просто записва истории, а ги живее, събира ги, преплита ги в една безкрайна нишка от реалности.

Когато отвори книгата си, светът около Алина се промени. Тя се озова в друго измерение – място, където въздухът беше по-лек, светлината по-топла, а тялото ѝ – преобразено. Облечена в златистозелени одежди, с крила на гърба и жезъл в ръцете, тя вече не беше просто момиче. Беше нещо повече. Беше избрана.

Хелмуд ѝ обясни, че всяка съдба в книгата му е част от по-голямо цяло. Алина беше липсващото парче от пъзела, героинята, която трябваше да възстанови баланса в свят, разкъсан от тъмнина. Но тя не беше готова. Помоли да се върне. Старецът се съгласи, обещавайки, че ще я срещне отново, когато е готова.

Пет дни по-късно срещата се повтори. Този път светът беше различен – разрушен, обгорен, пълен с болка и страдание. Алина отново беше в своята небесна форма. Хората я наричаха богиня, молеха се за спасение. Демонични същества тероризираха селата, а тя, водена от инстинкт и сила, която не разбираше, ги отблъсна със светлина. Хелмуд наблюдаваше и записваше. Всеки неин жест, всяко нейно решение, всяка нейна битка – всичко беше част от неговата книга.

След като прекара часове в този свят, Алина поиска да се върне. Имаше недовършени дела в своята реалност. Старецът се поколеба, но прие. Те сключиха договор – тя ще се върне, ще довърши своето, и когато е готова, ще стане част от книгата завинаги.

Когато се прибра, разказа всичко. Майка ѝ и аз – нейните родители – не можехме да повярваме. Историята звучеше като фантазия, като бягство от реалността. Но в очите ѝ имаше нещо различно. Увереност. Спокойствие. Истина.

Няколко дни по-късно Алина изчезна. В стаята ѝ намерихме бележка – кратка, ясна, решителна. Тя беше в друг свят. Светът на Хелмуд. Светът, където можеше да бъде полезна. Светът, където можеше да бъде себе си.

Минаха години. Шест дълги години. Нямаме вест от нея. Но вярваме. Вярваме, че е жива. Че се бори. Че е част от нещо по-голямо. Защото понякога животът ни предлага избор – да бъдем част от сивото ежедневие или да се впуснем в нещо необяснимо, но значимо. Алина избра второто.

Хелмуд, колекционерът на съдби, може би е само легенда. Може би е същество от друго измерение. Може би е просто старец с книга. Но за нас той е вратата към истината. Към надеждата. Към вярата, че чудесата съществуват. И че понякога, когато най-малко очакваме, те се появяват в живота ни, променяйки всичко.

Алина вече не е тук. Но тя е там, където трябва да бъде. И ако някой ден книгата на Хелмуд се появи в нашия свят, ще я прочета. Ще я прочета до последната страница. Защото знам, че вътре ще открия историята на дъщеря ми. Историята на момичето, което никой не повярва. Но което промени съдбата на светове.