Пътеводител към друг свят: Историята на непознатите с лилави очи от Уралските планини

В сърцето на Южен Урал, сред гъстите гори и каменните хребети, се крие една история, която не може да бъде забравена. История, предавана от уста на уста, от поколение на поколение, сякаш самата планина я пази в своите недра. Това е разказ за пътеки, които не водят просто към върхове, а към други светове. За същества, които не са съвсем хора. И за водачи, които знаят как да преминат границата между реалностите.

Баба ми живееше в малко селище, сгушено в подножието на Урал. Когато бях дете, тя ми разказваше истории, които звучаха като приказки, но винаги завършваше с думите: „Всичко това се е случило. Нищо не е измислено.“ Една от най-ярките ѝ истории беше за момче с лилави очи, намерено от ловци в гората. То било ранено, на ръба на смъртта. Довели го в селото, грижили се за него, но то не проговорило. Очите му били необичайни – виолетови, дълбоки, сякаш гледали отвъд света.

Момчето изчезнало без следа. Никой не го видял да напуска. Просто го нямаше. Години по-късно, когато споменът за него вече бил избледнял, се появил мъж със същите очи. Този път той говорил – първо на странен език, после на руски. Разказал, че е водач. Че съществуват пътеки в планината, които водят към огледална реалност. Свят, подобен на нашия, но различен. Има врата, има път назад, но само водачите знаят как да го намерят.

Мъжът разказал, че в неговия свят се случват ужасни неща – болести, които състаряват за минути, сънища, които продължават десетилетия, войни, които не оставят нищо след себе си. Когато семейството му било заразено, той като момче избягал през една от тайните пътеки и се озовал в нашата реалност. Сега, когато злото се разпространявало и тук, той се върнал, за да наблюдава, да предупреди, да се подготви.

Някои от селяните му повярвали. Други го сметнали за луд. Но всички били привлечени от очите му – лилави, хипнотизиращи, сякаш носещи спомени от други светове. Когато го попитали как знае кога да се върне, той казал, че водачите виждат знаци – светлинни проблясъци, промени в въздуха, движения в сенките. Но не можел да ги обясни. Само да ги усеща.

Мнозина го молили да ги отведе до портала. Той отказал. Казал, че е забранено. Че преминаването без подготовка води до лудост, до загуба на себе си. Живял в селото два месеца. Наблюдаван, следен, изучаван. И после – изчезнал. Без звук, без светлина. Просто го нямаше. Хората го търсили, вървели по пътеките, но не открили нищо. Само тишина.

Години по-късно, в друго село, се появило момиче. Изтощено, мълчаливо, с лилави очи. Когато проговорила, разказала за огнена вълна, която изпепелила всичко. Крещяла, че няма дом, няма семейство, няма свят. И после – изчезнала. Също като мъжа. Също като момчето.

Баба ми вярваше, че тези същества идват от свят, който съществува паралелно на нашия. Че в Уралските планини има врати – невидими, но реални. Че водачите са избрани – не по воля, а по съдба. Те не са магьосници, не са богове. Те просто знаят пътя. И го пазят.

Може би тези истории са само легенди. Може би са спомени от сънища. Но когато се разхождам из планината, понякога усещам нещо. Въздухът става по-гъст. Светлината се променя. И в далечината, сред сенките, сякаш виждам чифт лилави очи, които ме наблюдават.

Може би пътеводителите все още са тук. Може би някой ден ще се върнат. И може би тогава ще разберем, че светът, който познаваме, е само част от нещо много по-голямо.