Русалките от Иванковското язовирно езеро: писмо от свидетел на загадъчната 1955 година

Сред множеството легенди, които обгръщат руските водоеми, една история изпъква със своята последователност, детайлност и човешка искреност. Това е разказът на жител от село Омутня, Тверска област, който в писмо споделя спомените си от 1955 г. – година, която той нарича „годината на русалките“. Преживяванията му, събрани в рамките на едно лято, рисуват картина на необясними явления, които и до днес не намират рационално обяснение.

Мъжът, живял 82 години край бреговете на Иванковското язовирно езеро, започва своя разказ с лична история – загубата на дядо си, трудностите след войната и ранната отговорност, която поема като дете. Язовирът бил не само източник на храна, но и място за отдих, риболов и детски приключения. Именно по време на едно такова риболовно излизане с приятелите си Стьопа и Льошка, той става свидетел на нещо необичайно.

На около 25 метра от брега, в ранните часове на деня, момчетата забелязват женска фигура, плуваща под повърхността. Тя не изплува, не се показва напълно, но ясно се вижда – бледа, с човешки очертания. Льошка крещи, Стьопа се навежда, а авторът на писмото остава безмълвен. Вечерта разказва на баща си, който не му вярва, но баба му го подкрепя. Тя споделя, че дядото също е виждал подобно същество във Волга – момиче с трети клепач, остри зъби и ципести пръсти, но без рибена опашка.

Скоро след това започват да се разпространяват слухове. В село Крева мъже, ловящи риба, попадат на нещо тежко в мрежите си. Очакват сом или амур, но вместо това изваждат бледо момиче с нечовешки поглед. Тя съска, порязва ги с остри бодли и успява да се освободи, разкъсвайки мрежите. Това събитие предизвиква вълна от интерес и страх – никой не е виждал подобно същество, а сега то се появява нееднократно.

През август, почиващи на един от островите чуват женски смях и пръски през нощта. Без лодка достъпът до острова е невъзможен, но те се опитват да се приближат. Виждат три момичета със снежнобяла кожа, които се смеят и играят във високата трева. Щом забелязват хората, изчезват под водата. Никой не изплува – само рибни вълнички остават на повърхността.

Същия месец, в залива Игнатовски, двама рибари преживяват ужасяващ инцидент. Лодката им е ударена няколко пъти отдолу, единият пада във водата, а нещо го хваща за крака и го дърпа надолу. Другарят му успява да го спаси, но кракът му е с дълбоки рани, сякаш от нокти или остриета. Уплашени, те се връщат на брега, разказвайки за нападение от нещо, което не могат да обяснят.

През есента има още две наблюдения. Изследователи от града пристигат, провеждат наблюдения, но резултатите остават неизвестни. Зимата идва рано, а момчетата, включително авторът на писмото, решават да се опитат да се срещнат със съществата през пролетта. Но през 1956 г. и след това – нищо. Русалките изчезват. Някои вярват, че са отплували към Рибинское водохранилище, защото подобни същества са били виждани в Мишкин, Калязин и Углич.

През 1984 г. вестниците съобщават за нови наблюдения в Иванковское. През 90-те години се появява още информация, но тя е по-малко достоверна – сензационни заглавия, съмнителни източници. През 2023 г. мъж от Крева твърди, че е видял русалка. Той, както и авторът на писмото, няма какво да губи – просто споделя това, което е видял или чул.

Историята завършва с признанието, че 1955 г. е била уникална. Русалките са били видени многократно, от различни хора, в различни ситуации. След това – тишина. Може би са били реални, може би не. Но за онези, които са ги видели, съмнението не съществува. Те знаят какво са преживели. И макар науката да не може да потвърди съществуването на русалки, човешката памет пази образи, които не се изтриват.

Иванковското езеро остава спокойно, но под повърхността му може би все още се крие нещо. Нещо, което се показва само когато реши. Нещо, което не се подчинява на човешката логика, но живее в легендите, спомените и писмата на онези, които са били там.