Гара „Тъмни води“: Пътуване между реалност и безвремие

Понякога границата между живота и смъртта не е рязка линия, а мъглива пътека, по която човек върви, без да знае дали ще се върне. Такава е историята на Марина и Роман — двойка, която тръгна на почивка с кола, но се събуди във влак, пътуващ към неизвестното. Това, което преживяха, не беше просто сън, а пътуване през съзнанието, през страх и надежда, през тъмнината на несъзнаваното.

Всичко започна с едно събуждане. Марина отвори очи и видя, че не е в колата, а във влак. Роман спеше до нея, а през прозореца се простираше непрогледен мрак. Единственият друг пътник беше мъж, седнал в края на вагона. Нямаше светлина, нямаше шум, нямаше обяснение. Двойката не помнеше как се е озовала там, нито как е купила билети. Нямаше телефони, документи, портфейли. Само усещането, че нещо не е наред.

Влакът спря за кратко на неизвестна гара, но табелата беше нечетлива. След минута потегли отново. Марина беше на ръба на нервен срив, а Роман се опитваше да запази самообладание. И тогава се чу глас: „Тъмни води. Крайна спирка. Моля, слезте.“ Вратата се отвори, и те излязоха. Влакът потегли с бясна скорост, оставяйки ги сами на перона.

Гарата беше порутена, а над нея висеше табела, сякаш останала от друго време: „Тъмни води“. Никой друг не слезе. Само те. И един мъж в униформа — Григорий, началникът на гарата. Той ги посрещна с усмивка, която не отговаряше на обстановката. Нямаше телефон, нямаше връзка със света. Следващият влак щеше да дойде след три дни и четиринадесет часа. Единственото убежище беше караулна в края на блатата, с печка и настолни игри.

Роман и Марина не можеха да приемат това. Те решиха да тръгнат обратно по релсите, към предишната гара, където бе слязъл друг пътник. Но пътят беше странен. Нямаше светлина, нямаше звуци, нямаше време. Те вървяха с часове, без да се уморят, без да почувстват глад или жажда. Сякаш бяха попаднали в свят, където физическите закони не важат.

И тогава се появи светлина. Влакът ги настигна. Марина се сви, очаквайки удара. Но той не дойде. Вместо това се събуди в болница. Болката беше реална. Гласовете — познати. Паметта се върна. Те бяха катастрофирали. Колата се беше ударила в дърво. Лекарите се борили за живота ѝ четири дни. И победили.

Роман също оцеля. Пътуването на юг се отложи. Но споменът за „Тъмни води“ остана. Не като сън, а като преживяване. Като пътуване през границата между живота и смъртта. Когато най-накрая стигнаха до морето, година по-късно, не откъсваха поглед от пътя. Не защото се страхуваха от нова катастрофа, а защото знаеха, че понякога реалността се разпада. И тогава се появява влак. Без билет. Без посока. Само с една спирка: „Тъмни води“.