Събудих се през нощта и видях ковчег в стаята си

Болестта е древен спътник на човека. В миналото тя е била равностойна на съдбата – шансът за оцеляване е бил колкото шансът за смърт. Всеки симптом е предизвиквал тревога, всяка кашлица е била знак за възможен край. Хората са живели с ясното съзнание, че тялото е крехко, а животът – преходен. Днес, в ерата на антибиотиците и болничните легла, болестта се е превърнала в неудобство. Нещо, което трябва да се „отмине“, да се „излекува“, да се „преживее“ между две задачи и три срещи.

Но понякога, когато тялото се разпада в треска, когато сънят се превръща в кошмар, когато реалността се изкривява от болката – тогава човек си спомня. Спомня си, че болестта не е просто биологичен процес, а преживяване, което докосва душата. Тогава страхът се връща. И с него – древните образи, символи, сенки.

Събудих се през нощта. Температурата ми не беше спаднала. Главата ми пулсираше, кожата ми гореше, а въздухът в стаята беше тежък като олово. Очите ми се отвориха бавно, сякаш през мъгла. И тогава го видях – ковчег. Стоеше до стената, тъмен, масивен, неподвижен. Формата му беше ясна, контурите – безспорни. Не беше халюцинация, не беше сън. Беше там.

Сърцето ми се сви. Не от ужас, а от приемане. Помислих си: „Ето го. Дойде.“ Не се борих, не се съпротивлявах. Просто го гледах. В този момент болестта вече не беше настинка, а преход. Тялото ми беше слабо, духът ми – уморен. И ковчегът беше символът на това изтощение. Не като заплаха, а като завършек.

Но нещо в мен се събуди. Може би инстинктът, може би молитвата, която шепнех преди да заспя. Погледнах отново, този път с повече яснота. И тогава разбрах – това не беше ковчег. Беше картонена кутия. В нея имаше шкаф, който още не бях сглобила. Беше донесен преди дни и оставен до стената. Формата му, в тъмнината, беше подвеждаща. Умът ми, замъглен от треската, беше създал образа. Но усещането остана.

Тази нощ ме промени. Температурата спадна до сутринта, но не и мислите. Защото ковчегът, макар и въображаем, беше истински в своето значение. Той беше напомняне. Че всяка болест носи със себе си възможност – не само за физическо страдание, но и за духовно пробуждане. Че всяка треска е врата към нещо по-дълбоко. Че всяка нощ, прекарана в борба с болестта, е нощ, в която човек се среща със себе си.

Съвременният човек е забравил това. Забравил е, че болестта не е просто медицински проблем, а екзистенциално събитие. Забравил е, че тялото е храм, а болестта – пророк. Забравил е, че в тъмнината на стаята, когато всичко е тихо и болезнено, може да се появи ковчег. И че този ковчег не е край, а въпрос.

Аз самата вече не възприемам болестта като раздразнение. Не я виждам като загуба на дни, а като възможност за преосмисляне. За връщане към себе си. За молитва. За тишина. За осъзнаване. За благодарност.

Благодарение на молитвите ви, тази нощ не беше последна. Но беше важна. И ковчегът, макар и картонен, ще остане в паметта ми като символ. Символ на границата между живота и смъртта, между съня и реалността, между болестта и пробуждането.

Добро здраве на всички. И нека никой не забравя – понякога най-важните неща се виждат в тъмното.