Невероятно, но реално: как „приех“ болката на брат си и му помогнах да оцелее

Брат ми е по-голям от мен с осем години. Когато се родих, той вече ходеше на училище. А когато аз тръгнах на училище, Мишка вече учеше в горните класове. Мога с гордост да кажа, че ми се падна най-добрият брат на света! Да знаехте само колко пъти ме е спасявал, колко вечери ми е помагал с уроците! И никога не се караше, дори когато не разбирах нещо и след третия път. Родителите ни работеха много и почти не ги виждах. Само сутрин за малко и вечер преди лягане. Мишка беше този, който ги заменяше.

Колко много се разстроих, когато в седми клас разбрах, че ще замине за друг град. Брат ми реши да се прехвърли от нашия институт в столичен. Учеше отлично и му направиха жест. Разбира се, постъпи правилно — беше време да стана самостоятелна и сама да се справям с трудностите.

Но въпреки това ми беше много тъжно. За празниците брат ми винаги се прибираше и аз ги очаквах с нетърпение. Обичах новогодишната ваканция, когато можехме да се нагледаме един на друг. А през лятото също се виждахме, но за кратко — беше си намерил работа и не можеше да отсъства дълго.

Един ден Мишка дойде и ми разказа чудесна новина — срещнал момичето на мечтите си и вече живеели заедно. След година вдигнаха сватба. Беше поредица от прекрасни събития. А после им се роди дъщеричка — Саша. Всичко това направи брат ми невероятно щастлив. А когато той е добре, и на моята душа е светло. За 30-ия си рожден ден брат ми, жена му и дъщеря им заминаха на туристическа обиколка в Карелия. Той обожаваше природата и обеща, че нищо лошо няма да се случи. Макар че майка ни някак си се тревожеше.

Много съм благодарна на брат си. Пътуването щеше да продължи седмица и всяка вечер Мишка се свързваше с нас. За кратко, просто да каже, че всичко е наред. На четвъртата вечер съобщение не дойде. Майка веднага се разтревожи и на следващия ден щеше да звъни. И аз започнах да се притеснявам. И изведнъж, по време на лекция в университета, ме прониза ужасна болка в гърба и дясното рамо. Болката беше толкова силна, че беше невъзможно да я понеса. Изкрещях и усетих, че губя съзнание от болков шок.

Събудих се в болница. Лекарите не можеха да разберат какво става. Докато съм била в безсъзнание, са направили изследвания — всичко нормално. Анализите също не показаха нищо, освен силно повишени показатели, които отразяваха нечовешка болка — болка, която продължавах да усещам.

Болеше ме толкова много, че отново изгубих съзнание. Никой не разбираше нищо. Родителите ми бяха в ужас — успели да се свържат със съпругата на Мишка. Оказало се, че той е излязъл рано сутринта предния ден и е изчезнал. Вече го търсели с полиция. А с мен се случваше нещо необяснимо. Лекарите не можеха да открият причина за състоянието ми.

Даваха ми най-силните обезболяващи, но те не помагаха. Всяко мое събуждане завършваше с непоносима мъка. Така минаха два дни. А после — сякаш с ръка махнато. Родителите ми съобщиха добрата новина — Мишка е намерен. Оказало се, че в гората е претърпял инцидент. Или паднал от скала, или дърво се стоварило върху него — тогава не беше ясно. Но най-интересното — успял да излезе от гората със счупена лява ръка, счупено рамо и травма на гърба.

Лекарите, които го приели, казали, че това е невъзможно. Болката би трябвало да го обездвижи напълно. А Мишка изминал километри с тежки травми. И не чувствал никаква болка. За щастие, брат ми се възстанови за половин година. Напълно. После разбрахме, че се е подхлъзнал и паднал от скала върху камъни. Вероятно аз по някакъв начин съм почувствала неговата болка. Не знам как може да се обясни това.

Мишка е бил в критично състояние. Мен ме прегледаха от глава до пети, но не откриха никакви увреждания. И все пак организмът ми показваше реакция на силна болка. Бях в шок през онези два дни, докато Мишка се измъквал от гората. Той разказа, че не е чувствал болка, но е знаел, че нещо не е наред с тялото му. Лекарите били в недоумение — с такива травми човек не може да се движи. Болката го пронизала едва когато хората го намерили.

Не е ясно колко време щяха да го търсят, ако сам не беше излязъл при хората. В нашето семейство вярваме, че по някакъв начин съм успяла да „взема“ неговата болка и това му е позволило да оцелее. Ако е така — щастлива съм, че съм му помогнала. Макар че и до днес не мога да повярвам напълно — аз съм най-обикновено момиче, и нито преди, нито след това се е случвало нещо подобно.