Историята на Настенка: ухажването, което се превърна в откровение

Следвоенна България беше страна на тишина, възстановяване и мълчаливи герои. Селата, макар и опустошени от загубите, се опитваха да се върнат към живота. Хората работеха не защото някой ги задължаваше, а защото знаеха, че всяка тухла, всяка копка, всяка капка пот е в памет на онези, които не се върнаха. В едно такова село, наричано Болшие Шишки, започва историята, която никой не би повярвал, ако не беше разказана от човек, който я преживя.

Млад мъж, завърнал се от фронта едва на 16, но с очи на човек, видял твърде много, се влюбва. Не в местна девойка, а в медицинска сестра от областния център. Тя се казва Настя – мила, състрадателна, с трапчинки, които се появяват при усмивка. Той я вижда като светлина в мрака, като утеха след бурята. Срещите им са тайни, но изпълнени с нежност. Той ѝ носи цветя, плодове, внимание. Тя му разказва за болката на хората, за страданието, което лекува всеки ден.

Влюбеният мъж мечтае тя да остане в селото. Предлага ѝ работа, подкрепа, дом. Но Настя отказва – тя е привързана към хората, към мисията си. И така, срещите продължават, макар и с умора, с недоспиване, с надежда. Докато една вечер тя не се появява. После се извинява. После пак не идва. Съмнението се прокрадва. Той решава да я потърси.

Отива в селото, което тя е споменала. Наблюдава къщата. Излиза възрастна жена – прегърбена, с недоволен поглед. Може би е бабата? Но Настя е казала, че живее сама. Той решава да провери. Почуканата врата се отваря. И пред него стои не младата медицинска сестра, а същата старица. Влиза вътре. В стаята – олтар, свещи, билки. Нещо не е наред.

Настя започва да плаче. Признава всичко. Тя не е просто медицинска сестра. Тя е вещица. Научена от баба си да използва магии, за да лекува и да оцелява. Променя външността си, за да изглежда млада. Ходи при хората, за да взема малко енергия – не за зло, а за живот. Без това, казва тя, би умряла. Не е наранила никого. Просто иска да живее.

Мъжът е шокиран. Настя – или Настенка, както я нарича – не е тази, за която се е представяла. Тя е възрастна жена, която временно възвръща младостта си. Той я пита защо не идва вече. Тя отговаря, че ритуалът не винаги работи, че е уморена, че я търсят. Тогава той ѝ казва да не се появява повече. Заплашва я, че ще разкаже на всички. Тя си тръгва. И никога повече не се връща.

Мястото ѝ като медицинска сестра е заето от Галина – млада, истинска, земна. Той се шегува с нея, пита я дали е вампир. Тя се обижда. После се женят. И никога не казва на никого за Настя. Историята остава негова тайна. Но споменът – споменът за момичето, което се оказа мършава старица, вещица, лечителка – остава завинаги.

Тази история не е просто разказ за измама. Тя е притча за човешката нужда от близост, за отчаянието, което кара хората да се преструват, за магията, която понякога се крие в най-неочакваните форми. Настенка не беше чудовище. Тя беше човек, който искаше да живее. И понякога, за да живеем, правим неща, които другите не разбират. Но това не ни прави по-малко човешки. Това ни прави истински.