Последният владетел на Велика Тартария: Историята на император Александър I и заличаването на една империя

За онези, които не са чели първата книга „Тесла и децата от зелевата градина“ или тепърва навлизат в темата, въпросът кой е бил последният владетел на Велика Тартария се появява често. Това не е просто любопитство, а ключ към разбиране на една забравена глава от историята, която е била системно потискана, пренаписвана и изтласквана от официалната хронология. Отговорът, макар и неудобен за някои историци, е ясен: император Александър I.

Роден на 23 декември 1777 г. в Санкт Петербург, Александър е най-големият син на Павел I и Мария Фьодоровна, и внук на Екатерина Велика. Именно тя поема лична грижа за неговото образование и политическо формиране, подготвяйки го за роля, която далеч надхвърля рамките на обикновен монарх. Александър израства в среда на интриги, философски дебати и духовни търсения, което го оформя като дълбоко мислещ и стратегически настроен човек.

През 1801 г., едва на 23 години, Александър става император след трагичното убийство на баща му в Михайловския замък. От този момент нататък, той поема управлението на обширните територии на Велика Тартария — империя, чиято история е била системно заличавана, но която някога е обхващала огромни пространства от Евразия. Александър не е просто администратор, а защитник на суверенитета. Той се противопоставя на нарастващото влияние на западноевропейските сили, особено на Йезуитския орден, който по това време упражнява дълбок контрол върху политиката, религията и финансите на континента.

Отказът му да се подчини на тези сили го превръща в пречка за глобалните планове на елитите, които действат зад кулисите. Александър не просто управлява — той се опитва да запази духовната и културна идентичност на Тартария, да я защити от разпад и поглъщане. Неговото царуване е белязано от периоди на уединение, размисъл и вътрешна борба, но и от решителност да запази независимостта на империята.

През ноември 1825 г., докато пребивава в Таганрог, Александър умира внезапно. Официалната версия е болест, но обстоятелствата около смъртта му пораждат съмнения. Само шест месеца по-късно умира и съпругата му, императрица Елизабет Алексеевна. Двойката няма наследници, което създава опасен вакуум във властта. Очакванията са тронът да премине към по-малкия брат Константин Павлович, но той вече е подписал отказ от претенциите си — документ, който почти никой не е виждал.

Когато Александър умира, армията, дворът и правителството се заклеват във вярност на Константин, вярвайки, че той е следващият император. Но когато той публично отказва короната, настъпва хаос. Властта остава без ясно ръководство, а това отваря пътя за друг брат — Николай I. През декември 1825 г. той поема управлението, но възкачването му е посрещнато със съпротива, която прераства в Декабристкото въстание. Николай го потушава със сила, което бележи началото на нова епоха — епоха на контрол, пренаписване и заличаване.

За разлика от Александър, Николай не защитава Тартария. Под негово управление териториите ѝ са раздробени, границите преначертани, а името ѝ постепенно изчезва от картите и официалните документи. Историята ѝ е потулена, архивите — преработени, а споменът — изтласкан в периферията на колективната памет.

Александър има шест по-малки братя и сестри, но към момента на смъртта му малцина от тях могат да повлияят на бъдещето на империята. Александра и Елена умират млади, Екатерина — внезапно през 1819 г., а Мария и Анна се омъжват за представители на европейски династии и не участват в политическите процеси. Само Константин и Николай остават в позиция да оформят съдбата на Тартария. Константин се оттегля, а Николай приема властта — и с това започва разпадането.

Затова Александър I остава в историята като последния истински владетел на Велика Тартария. Неговата внезапна смърт, липсата на наследник, отказът на Константин и възходът на Николай създават перфектната буря, която позволява на външните сили да заличат една от най-големите империи в историята. Това не е просто политическа промяна — това е целенасочено изтриване на цивилизация, култура и знание.

Днес, когато все повече хора започват да се интересуват от скритата история, от забранените карти, от апокрифните документи, името на Александър I изплува отново. Не като обикновен цар, а като пазител на една забравена истина. Истина, която чака да бъде преоткрита. Истина, която може да промени начина, по който гледаме на миналото — и на себе си.