Агафя: Билкарката, която се превърна в котка

В подножието на планините, където мъглата се спуска като воал над дъбовите гори, живееше Агафя — млада жена, чието име се шепнеше с уважение и страхопочитание. Тя не беше просто билкарка. Беше потомка на древен род лечители, пазители на тайни, които не се записваха, а се предаваха чрез кръвта, чрез сънищата, чрез самата земя. Хората от селото знаеха, че когато медицината се провали, когато молитвите не стигат до небето, Агафя може да направи нещо повече. Но никой не знаеше какво точно.

Един есенен ден, когато листата започваха да пожълтяват, а въздухът носеше хладен полъх, към нея се затича момче от съседната махала. Беше задъхан, очите му — пълни с тревога.

„Агафя! Бързо се прибирай, доведоха болен. Казват, че не могат без теб.“

Тя не зададе въпроси. Събра билките си, прибра ги в кошницата и тръгна. На верандата я чакаха трима мъже, а четвъртият лежеше неподвижно. Блед, с очи затворени, с дъх толкова слаб, че едва се усещаше. Агафя се приближи, постави ръка на гърдите му, затвори очи и се вслуша. Не в пулса, а в тишината между ударите. В нещо, което не можеше да се измери с инструменти.

„Не е слънчев удар“, каза тя тихо. „Това е нещо друго.“

Мъжете я гледаха с недоумение. Един от тях — бащата на болния — се приближи и прошепна:

„Той е единственият ми син. Моля те.“

Агафя кимна. Нареди да донесат вода от планинската река, не от кладенеца. Тя знаеше, че водата, която тече между камъните, носи паметта на земята. И че само тя може да пробуди душа, затворена между световете.

Докато чакаше, започна да приготвя отвара. В нея сложи корени, които не растат вече, листа, които се събират само при новолуние, и прах от сушени цветове, които се отварят само веднъж в живота си. Когато парата започна да се издига, тя се покри с одеяло и вдиша дълбоко.

Светът се промени.

Тялото ѝ се разтвори, сякаш беше направено от дим. Краката ѝ изчезнаха, ръцете ѝ се свиха, а кожата ѝ се покри с бяла козина. Усети как се издига, как се носи над планините, как се превръща в нещо друго — в котка, но не обикновена. Имаше крила, леки като мъгла, силни като буря.

В този свят всичко беше различно. Цветовете бяха по-ярки, сенките — по-дълбоки. Николай, болният мъж, беше там. Но не сам. До него стоеше момиче — красиво, нежно, но неестествено. Очите ѝ бяха твърде черни, усмивката — твърде съвършена. Агафя разбра. Това не беше човек. Това беше същество, което се хранеше с души. И Николай беше следващият.

Тя го проследи. Видя как го води към хижа, скрита сред дърветата. Там щеше да го затвори завинаги. Но Агафя не знаеше името му. А без него не можеше да развали магията. Трябваше да чака. И тогава го чу — Николай. Съществото го нарече по име. Това беше моментът.

Агафя изскочи от скривалището си и извика:

„Николай!“

Той се обърна. Очите му се разшириха. Съществото се опита да го задържи, но той се отдръпна. Агафя се хвърли напред, използвайки ноктите си, за да разкъса плътта на създанието. От раната потече черна слуз. Истинската му форма се разкри — чудовище, изтъкано от забрава, с кожа като камък и очи като въглени.

Николай избра котката. Избра Агафя.

Те бягаха. Съществото ги преследваше. Но когато бяха на крачка от хижата, светът се разпадна. Ритуалът ги върна обратно.

Николай се събуди. Мокър, уплашен, но жив. Агафя също се свести. Мъжете я гледаха с възхищение, но тя само се усмихна:

„Ако каже нещо странно, не се тревожете. Просто слънчев удар.“

Николай знаеше истината. Той пазеше амулета, който Агафя му беше дала — малко парче дърво, издълбано с руни. Знаеше, че е бил спасен от нещо, което не може да се обясни. И че Агафя не е просто билкарка. Тя е пазителка. Защитница. И понякога, за да спасиш човек, трябва да се откажеш от всичко — дори от човешката си форма.