Зелените деца на Уулпит — мистерия, която не избледнява

Историята за Зелените деца на Уулпит е една от онези редки средновековни хроники, които не просто се предават като легенда, а се записват от двама независими хронисти, оставяйки след себе си нещо повече от фолклор — оставяйки следа, която продължава да предизвиква въпроси векове по-късно. Случаят се развива през XII век, по време на управлението на крал Стефан, в малкото селце Уулпит в графство Съфолк — място, чието име идва от дълбоки ями, използвани за улавяне на вълци. Именно край тези ями, в един обикновен ден, селскостопански работници се натъкват на нещо, което никой от тях не би могъл да си представи. Две деца — момче и момиче — стояли объркани, изплашени и напълно чужди на света около тях. Кожата им била зелена, дрехите им били от непозната материя и кройка, а езикът, на който говорели, не приличал на нищо, което селяните някога били чували. Те не разбирали нито дума, не реагирали на никакви въпроси, не познавали храната, която им се предлагала. Сякаш бяха дошли от място, което не съществува на картата на света.

Селяните, уплашени, но и състрадателни, отвели децата при сър Ричард де Калн — местен благородник, който решил да ги приеме под своя покрив. Дните минавали, а децата отказвали всякаква храна. Хляб, плодове, месо — нищо не разпознавали. Докато един ден не видели пресен боб. Те се втурнали към него с отчаяна жажда, сякаш това било единственото познато нещо в този свят. Яли го суров, без да се замислят, без да се колебаят. Това странно поведение само увеличило мистерията около тях. Момчето, по-слабото от двете, не издържало дълго — разболяло се и починало. Момичето обаче оцеляло. И с времето започнало да се променя. Кожата ѝ постепенно загубила зеления си оттенък. Започнала да учи английски. Започнала да разбира света около себе си. И когато най-накрая успяла да говори, разказала история, която не приличала на нищо, което хората в Уулпит някога били чували.

Тя твърдяла, че идват от място, наречено Земята на Свети Мартин — страна, където слънцето никога не изгрява, където светлината е постоянна, но приглушена, като вечен здрач. Място, където всичко е зеленикаво, където хората са като тях, където животът тече по начин, непознат за нашия свят. Разказала, че един ден, докато се грижели за добитък, чули звук на камбани — звук, който не бил част от техния свят. Следвайки го, те навлезли в пещера или тунел, който сякаш ги погълнал. Когато излезли от другата страна, били заслепени от ярка светлина, каквато никога не били виждали. И изведнъж се озовали в полетата на Уулпит, без да знаят как са преминали, без да знаят как да се върнат. Това било всичко, което помнели. И това било достатъчно, за да остави поколения след тях в недоумение.

Момичето живяло още много години. Работило като прислужница, водило сравнително нормален живот, но хронистите отбелязват, че винаги била резервирана, меланхолична, сякаш част от нея никога не се е върнала от онзи свят, от който твърдяла, че идва. Историята ѝ била записана от Уилям от Нюбърг и Ралф от Когешол — двама независими историци, които не се познавали и не са имали причина да измислят една и съща история. Това прави случая още по-странен. Не е просто легенда, не е просто приказка — това е хроника. Документ. Свидетелство.

И въпреки това, въпросите остават. Защо кожата им е била зелена? Някои предполагат недохранване, други — отравяне, трети — културна особеност. Но никое обяснение не е категорично. Откъде идва Земята на Свети Мартин? Няма такова място в нито една карта, нито в нито един документ. Какъв е бил езикът им? Никой не го е разпознал. Какви са били дрехите им? Никой не е виждал подобни. Как са се озовали в Уулпит? Нито едно рационално обяснение не покрива всички детайли. И защо само бобът е бил познат за тях? Това е детайл, който не се вписва в нито една теория.

Историята за Зелените деца на Уулпит остава една от най-загадъчните средновековни хроники — разказ, който стои на границата между историята и мистерията, между културния сблъсък и необяснимото. Тя е напомняне, че миналото не е толкова просто, колкото изглежда. Че светът е бил пълен с събития, които хората са записвали, без да могат да ги разберат. Че понякога най-странните истории не са измислени — те просто са останали без обяснение. И може би точно това ги прави толкова силни. Защото мистерията не е в това, което знаем, а в това, което не можем да обясним. А Зелените деца на Уулпит остават именно такава мистерия — жива, необяснима, и все така завладяваща, дори след осем века.