Мамутите изчезнали ли са през XX век?

Според официалната наука най-древните видове мамути, като колумбийския или императорския, окончателно са изчезнали преди около 11–12 хиляди години. А реликтовите популации на дребния вълнест мамут, обитаващи недостъпни за човека арктически острови, са изчезнали напълно преди около 4 хиляди години. Казано по-просто, мамутите са изчезнали в дълбока древност, преди нашата ера.

Но наистина ли е така?

Оставам с впечатлението, че съвременната наука просто не желае да забележи неудобните факти за съществуването на мамути в по-късни хилядолетия. Съществуват множество сведения, че мамутите не са изчезнали преди нашата ера, а спокойно са живели поне до XX век.

Възможно ли е това? – ще възразят мнозина.

„Това не може да бъде, защото никога не може да бъде!“ Тази фраза на Антон Павлович Чехов от разказа „Писмо до учения съсед“ е станала крилата в съвременния научен свят. Тя за десетилетия е определила отношението на научните среди към всичко необяснимо в природата и обществото, което не се вписва в установените закони и представи.

И така, кога всъщност са изчезнали мамутите?

В дълбока древност или съвсем наскоро, през миналия век? А защо да гадаем? Нека погледнем някои сведения и факти.

В архивите на Министерството на отбраната от времето на Втората световна война са запазени интересни сведения: съветски военни пилоти, които през 1943 г. прехвърляли американски самолети от Аляска към Сибир по договора „Ленд-лийз“, забелязали от въздуха над територията на Якутия малко стадо огромни гърбати животни със завити бивни. Самолетите летели ниско, почти над върховете на дърветата, и пилотите успели ясно да ги видят.

Това били мамути. Те добре различили тъмната им гъста козина. Мамути се придвижвали един след друг през дълбокия сняг. Звучи като приказка, но този доклад на военните летци от архива на Министерството на отбраната говори за обратното. И въпреки че десетина пилоти убедително разказвали видяното, командването просто отписало случилото се като масова халюцинация и изискало всичко да бъде забравено и да не се разпространяват „глупости“. „Това не може да бъде, защото никога не може да бъде!“ Щом „не може“, всички бързо се успокоили и забравили.

Но през 1956 година учителка от началното училище в тайгово селище на Тазовското възвишение (Ямало-Ненецки автономен окръг), докато събирала гъби, се сблъскала нос в нос с истински жив мамут, който се оказал на не повече от десет метра от нея. Жената, ужасена, се втурнала към селото и разказала за живия мамут на местната администрация.

На следващия ден в гората тръгнала група въоръжени местни ловци. На посоченото място те открили разровена земя, пресни огромни следи от неизвестно животно и купища съборени храсти. След като претърсили околността, ловците се върнали в селото и заявили, че следите на загадъчното животно водят към блатата и там изчезват.

Освен това трябва да се отбележи, че подобни истории за мамути в Ямало-Ненецкия автономен окръг не са рядкост. Много ловци твърдели, че лично са наблюдавали живи мамути през XX век.

Така, в междуречието на реките Пур и Таз, по разкази на местни ловци, още през 1920 година, на разстояние около триста метра, те видели две огромни животни с бивни, покрити с тъмнокафява козина.

През 1962 година якутски ловец разказал на геолога Владимир Пушкарьов, че още преди революцията старците неведнъж виждали живи огромни космати животни с дълъг хобот и извити бивни. Владимир Пушкарьов посветил много години на търсенето на мамути. И през 1972 година недалеч от Якутск местни еленовъди му показали пресни огромни следи, които виелицата вече затрупвала. Следите били с размерите на леген и дълбоко се врязвали в снега. Еленовъдите разказали, че неведнъж са виждали тези огромни и космати животни с дълги бивни.

Пьотр Алексеевич Городцов и годишникът на Тоболския провинциален музей от 1908 г.

В стари архиви на „Годишник на Тоболския губернски музей“, брой 18 за 1908 г., редом със сериозните научни статии на д-р Бахметиев „Биометрични изследвания в ботаниката“ и „Списък на растенията на Тоболската губерния“ на Николай Скалозуб, се намира кратка публикация на сибирския етнограф Пьотр Алексеевич Городцов „Мамут. Западносибирска приказка“. В нея Городцов описва истории за живи мамути, споменати през 19 век в Заболотье, на границата между Тоболска и Тюменска област.

Четохме публикация в научно списание: Мамутът все още съществува на земята, но само в малък брой; това животно сега е много рядко. Преди обаче, в по-ранни времена, несъмнено е имало много повече мамути на земята. По природа животното е кротко и мирно, и привързано към хората; когато срещне човек, мамутът не само не напада, но дори се гушка и се умилява около него.

Останалата част от тази статия разказва за един удивителен инцидент, случил се в края на 19 век в Заболотие.

В края на 19-ти век местен сибирски татарин се връщал у дома по брега на реката, когато случайно попаднал в дълбока подземна пещера, по-скоро като дълъг тунел. Дълго време не можел да намери изход, лутайки се из пещерата в пълен мрак, докато не се изгубил напълно. Изведнъж от дълбините излязъл истински мамут и с носа си буквално бутнал изтощения рибар през тунела към реката. Когато рибарят излязъл, той се обърнал и видял огромна космата глава с хобот и дълги бивни, стърчащи от пещерата.

Оказва се, че тази история е била добре позната на много сибирски староседеоци в средата на 20-ти век.

Някои биха могли да възразят, че щом има толкова много информация за мамутите, защо никой не ги търси? Официалната наука не ги търси, тъй като смята, че мамутите са изчезнали отдавна и никой не иска да пренаписва историята. Въпреки това, през миналия век са били организирани някои любителски експедиции.

И така, в средата на 70-те години на миналия век е организирана московска експедиция до Якутия. Разбира се, аматьорите не намират никого, а и без това не са търсили достатъчно усърдно. Комарите ги тормозят, а непроходимите гори и блата бързо изчерпват силите им, така че експедицията скоро е изоставена.

В най-близкото село местните жители ме посъветваха да говоря със собственика на отдалечената караулна, който беше живял в тайгата през целия си живот и живееше отделно.

Когато го попитали дали знае нещо за мамутите, местният ловец първоначално отрекъл, но накрая признал, че е срещал многократно две семейства живи мамути. Всяко от тях се състояло от женска, мъжки и малко теле. Козината им била дълга, а бивните им – силно извити, дебели и жълти. Следите им били подобни на легенчета и се впивали дълбоко в земята.

„Но не питай нищо друго. Няма да ти покажа къде живеят, нито ще те пусна вътре – ти си им непознат и защо да си правиш труда да ги наблюдаваш? Ти си дошъл, а после ще дойдат още. Те ще си тръгнат. Търси ги по-късно. Разговорът е приключил. Довиждане!“ – заяви ловецът и тръшна вратата на караулната.

И тази информация идва от втората половина на 20-ти век. Удивително, нали? Но учените не я приемат като аргумент. Те дори не искат да проверят тези случаи. Всичко, което могат да направят, е да повтарят: Това не може да е истина!

През 1897 г. Владимир Германович Богораз, руски етнограф, лингвист и изследовател на Далечния север, открива необичайна плоча – картина, нарисувана в два цвята, черен и червен – в лагер на юкагири близо до река Анюй (на полуостров Калима). Картината е създадена от местен художник, еленовъд. На черната страна на плочата е изобразен мамут с големи, извити бивни. Наблизо са изобразени коне и кучета. Над мамута две птици се реят в облаците. Когато ги питат откъде знаят за това огромно животно с бивни, юкагирите сочат към тундрата. Как биха могли да знаят? Те все още пасат там!

Какъв шок! Официалната наука твърди, че мамутите отдавна са изчезнали, но местните чукчи са ги видели със собствените си очи в началото на 20-ти век. И не е бил просто единичен индивид. Те са пасяли! Това означава, че там е имало истинско стадо.

Но това не е всичко! Оказва се, че манджурският император Канси е писал за мамута още в началото на 18 век: „ Далеч на север, в земята на олосите, близо до морето, има мишки с размерите на слонове. Животното тежи 1000 паунда. Месото му е доста годно за консумация, а козината му достига няколко фута дължина... Зъбите му са дълги и подобни на тези на слоновете.“

Манджурският историк и географ от 18-ти век Сима Цян , когото йезуитите умишлено пренасят в древността, за да удължат историята на Небесната империя, в своите „Исторически бележки“ съобщава за мамути, живеещи (забележете, не изчезнали, а съществуващи) в северната част на Сибир: „В Страната на мрака сред животните има огромни глигани и северни слонове с четина.“

Забелязали ли сте това? През 18-ти век манджурите са били добре наясно, че мамути съществуват в Северен Сибир. И това не е било просто някакво праисторическо време, а 18-ти век.

В заключение нека припомним, че известният завоевател на Сибир, Ермак Тимофеевич, споменава за среща с „космат слон“ в Уралските планини. Според казака местните жители смятали тази „планина от месо“ за символ на богатството на страната си. Веднъж отрядът на Ермак се е прехранвал с това месо от убит мамут в продължение на няколко дни.

Има много доказателства за живи мамути в близкото ни минало и няма да ги изброявам всичките. Тези са достатъчни.

Това е всичко, господа! Всички тези приказки за 12 000 години, за древност, са пълни глупости! Никой не търси мамути! Тогава защо да си правим труда?

Отдавна са написани дисертации за ловуването на мамути от древни хора, присъждани са академични степени и са раздавани топли академични кабинети.

Защо са тези неудобни факти? Ами ако трябва да пренапишем историята? Да научим всичко наново, да презаверим академичните си степени? Да признаем невежеството си. И кой има нужда от това? Точно така! Никой!!!

По-добре е да не правиш нищо, да си затвориш очите за всичко и да повтаряш като мантра: „Това не може да се случи, защото никога няма да се случи!“