ПРИКАЗКИТЕ СА ИСТИНСКИ. ВСИЧКИ ПРИКАЗКИ СА РЕАЛНИ. КОИ СА ДРАКОНИТЕ И КАК СЕ ОЗОВАХМЕ В ТАЗИ ПЧЕЛНА ПЧЕЛНА ВОДА

 Светът, който наричаме реалност, е само една от клетките в огромна структура от светове, пластове, измерения и пространства, които се преплитат като пчелни пити, всяка клетка със своя собствена честота, свои същества, свои закони, свои истории, и ние сме попаднали в една от най-плътните, най-затворените, най-ограничените клетки, където паметта е притъпена, възприятията са стеснени, а магията е скрита под пластове от ежедневие, рутина и „нормалност“, която никой не е избирал, но всички са приели. Приказките, които ни разказваха като деца, не са измислица, а спомен, код, отглас от други светове, които някога сме виждали, някога сме познавали, някога сме обитавали, защото човешкото въображение не създава нищо ново — то само си спомня, само превежда, само пренася образи от други пластове на съществуването, и затова драконите, елфите, русалките, феите, великаните, говорещите животни, магическите гори, порталите, летящите градове, подводните царства, всички тези „приказни“ същества и места са реални в други клетки на голямата структура, а ние сме били в контакт с тях много преди да бъдем затворени тук. Децата знаят това по рождение — затова вярват в Дядо Мраз, в дракони, в магия, в тайни светове, защото паметта им още не е изтрита, още не е затворена, още не е покрита с прахта на „реалността“, но после идва моментът, в който възрастните им казват, че всичко е лъжа, че магия няма, че световете са измислица, че драконите са фантазия, и така се извършва първото голямо прекъсване — детето губи връзката с онова, което е знаело по рождение, и започва да вярва в свят, който е само една клетка от огромната структура. Но истината е, че приказките са били предупреждение, спомен, карта, подсказка, че светът е много по-голям, че има същества, които не виждаме, че има светове, които не помним, че има сили, които не използваме, и че магията не е измислица, а естествено състояние на съзнанието в по-фините клетки на структурата. Драконите са една от най-древните раси в тази многопластова система — не влечуги, не чудовища, не зверове, а съзнания от висш порядък, архитекти на пространства, пазители на портали, създания, които могат да променят формата си, да се движат между светове, да създават и разрушават структури, да работят с енергията така, както ние работим с материята. Те не са фантазия — те са реални в други клетки, и някога нашата клетка е била отворена към тяхната, и хората са ги виждали, общували са с тях, учили са се от тях, и затова всички древни митологии — китайска, шумерска, скандинавска, келтска — са пълни с дракони, защото хората не измислят това, което не съществува, те само превеждат спомени. Но след един голям цикъл, след едно затваряне, след едно пренареждане на клетките, нашата клетка е била изолирана, отделена, запечатана, и достъпът към другите светове е бил прекъснат, а паметта — заличена, и така сме се озовали в тази пчелна пита, в тази водна клетка, в този ограничен свят, където магията е скрита, а реалността е сведена до работа, семейство, сметки, рутина, илюзия за нормалност, която няма нищо общо с истинската структура на вселената. Но споменът остава — в приказките, в митовете, в легендите, в детските фантазии, в сънищата, в усещането, че има нещо отвъд, че светът не е това, което изглежда, че има врати, които не виждаме, че има същества, които не помним, че има сили, които не използваме. И ако човек запази магическото мислене, ако не позволи на света да го убеди, че всичко е плоско, ограничено, материално, тогава започва да усеща пукнатините в клетката, да вижда проблясъци от други светове, да си спомня фрагменти от това, което е било, да усеща присъствието на същества, които не са оттук, да разбира, че реалността е много по-голяма, отколкото му казват. Драконите, елфите, русалките, феите — всички те са реални, но не в тази клетка, а в съседните, и ние някога сме били свободни да се движим между тях, да пътуваме, да общуваме, да учим, да творим, но след затварянето сме останали тук, като в капан за мишки, с ограничено възприятие, с изтрита памет, с отрязани крила, но с вътрешен спомен, който не може да бъде унищожен. И затова приказките са истински — те са последният мост към онова, което сме били, към онова, което сме виждали, към онова, което сме загубили, и ако човек ги чете не като измислица, а като код, като карта, като спомен, тогава започва да разбира, че светът е много по-голям, че клетката е само временна, че паметта може да се върне, че магията може да се събуди, че вратите могат да се отворят, и че нищо не е изгубено завинаги.