АЛКОХОЛНИЯТ ПРОЗОРЕЦ КЪМ ДРУГИЯ СВЯТ

Защо по време на препиване възниква връзка с другия свят, защо алкохолният делириум отваря врати, които в нормално състояние са заключени, защо човек, който е пил дълго и тежко, започва да вижда, да чува, да усеща неща, които не принадлежат на този свят, защо завесата се разкъсва и какво всъщност стои зад нея, това са въпроси, които науката не иска да задава, а езотериката задава от векове. Мои уважения, дами и господа, казвам се Александър Грим и това е каналът Гримуар – малка общност от изследователи, които не се страхуват да погледнат в тъмното. Днес ще говорим за алкохолния делириум, за „катериците“, за онова състояние, което не е махмурлук, не е умора, не е просто болест, а е нещо много по‑дълбоко, много по‑страшно, много по‑интересно, защото в делириума човек не просто страда, той се свързва с другия свят, той вижда през завесата, той чува гласове, които не са негови, той вижда същества, които не принадлежат на нашата реалност, той усеща присъствия, които нормалният мозък не допуска. Махмурлукът е сухота в гърлото, главоболие, умора, но делириумът е нещо друго – това е непоносима депресия, тревожност, граничеща със страх, ужас от най‑малкия звук, срам, сякаш си виновен пред целия свят, сякаш някой те наблюдава, сякаш някой те преследва, сякаш нещо стои зад гърба ти. И най‑интересното започва през нощта, когато тъмнината пада и мозъкът, изтощен от алкохол, от липса на сън, от химически хаос, започва да пропуска неща, които обикновено блокира. Теорията е проста: в делириума се премахват определени блокажи, които Бог е поставил върху човешкото зрение, върху човешкия ум, върху човешката душа, за да не виждаме онова, което е между небето и земята. Според Кабала само Адам е виждал истинския свят, виждал е механизмите на небето, виждал е ангелите, виждал е демоните, виждал е всичко, но Бог е покрил очите на хората с воал, за да не смущават ангелите, и този воал пада само в екстремни състояния – при смърт, при силен страх, при тежка болест, при дълбока медитация и, да, при алкохолен делириум. Всичко започва с опит да заспиш, но сънят не идва, идват само откъслеци, а после започват странностите. Първо идва виждането през затворени очи – човек лежи, очите му са затворени, но той вижда стаята, вижда мебелите, вижда сенките, но всичко е леко изкривено, сякаш гледа през астрално тяло, което се е отделило, но още е свързано с него, и човек може да стане, да отиде до кухнята, да се върне, но тялото му не се е поместило, защото това не е сън, това е излизане от тялото. После идва демоничното радио – поток от мисли, образи, гласове, които се сменят всяка секунда, сякаш човек е настроен на адска радиовълна, която не може да изключи, и мозъкът, изтощен от алкохол, не може да обработи това количество информация, защото тя не идва от него, тя идва отвън. След това идва „проклетият играч“ – музика, която човек чува ясно, силно, сякаш през слушалки, но няма слушалки, няма източник, няма звук, а музиката е добра, пълна, завършена, сякаш някой от другия свят му я пуска. После идва киното под делириум – най‑ярките, най‑ужасяващите, най‑гениалните сънища, които човек може да преживее, сюжети, които никой писател не би измислил, картини, които никой художник не би нарисувал, сцени, които не идват от мозъка, защото мозъкът в това състояние едва може да свърже две думи, а тук създава цели светове. И тогава идва въпросът: ако мозъкът не може да създаде това, откъде идва? Къде живеят демоните, злите духове, падналите ангели? Много хора вярват, че те живеят под земята, но юдео‑християнските източници казват, че те живеят тук, между небето и земята, в астралния свят, който не виждаме, защото очите ни са материални, а те са нематериални, както не виждаме радиовълните, но знаем, че съществуват. Пациентът в делириум или отслабва защитните си сили, или става по‑проницателен, отваряйки се към света на дяволството, който ни заобикаля, и първо идват малките демони, които лаят, пищят, проклинат, после идват по‑древните, по‑гнусните, по‑страшните, които никой човек не може да си представи, и накрая идва тактилната илюзия – докосване, натиск, сядане върху гърдите, усещане за присъствие, което не е човешко. И въпреки че всичко това изглежда интересно отстрани, човекът в делириум изпитва ужас, който не може да се опише, и въпреки че хората пият от хиляди години, науката почти не е изследвала това състояние, защото не може да го обясни, защото не може да го приеме, защото не може да го побере в рамките на материализма. И може би, вместо да отричаме, трябва да погледнем към езотериката, към древните знания, към идеята, че делириумът не е просто болест, а прозорец, който се отваря към другия свят, прозорец, който е опасен, но истински. 

С уважение, Александър Грим.