АЗ НЕ ПРИНАДЛЕЖА НА ТОЗИ СВЯТ

Това не е моята реалност, аз не принадлежа на този свят, аз съм само гост тук, и колкото повече минава времето, толкова по‑ясно усещам, че нямам връзка с тази реалност, че не съм част от нейната тъкан, че не съм вплетен в нейните нишки, а стоя отстрани като наблюдател, като безплътна сянка, която гледа света като телевизионен сериал, който не може да промени, не може да докосне, не може да пренапише, защото всичко тук се случва без мен, независимо от мен, извън мен, и аз просто гледам, просто наблюдавам, просто регистрирам, без да мога да влияя на нищо, без да мога да оставя следа, без да мога да променя дори най‑малката част от този свят, който се разгръща пред мен като чужда игра, в която не съм искал да участвам. Може би много хора изпитват подобни чувства, може би много души усещат същото отчуждение, същото изместване, същото разминаване между вътрешния свят и външната реалност, но аз описвам моето усещане, моето преживяване, моето състояние, и то е ясно: аз не съм част от този свят, защото нямам никакво влияние върху него, нямам никаква тежест, никаква сила, никакъв отпечатък, аз съм безплътен наблюдател, който гледа как светът се разпада, как хората лъжат, как вършат зло, как се самоунищожават, и дори да боядисам десет пейки, сто пейки, хиляда пейки, екзистенциалният ужас на този свят няма да се промени, защото проблемът не е в пейките, а в самата структура на реалността, в самия код, който управлява тази симулация. И този свят, подобно на режисьор на евтино токшоу, се опитва да ме привлече към собствения си образ, опитва се да ме накара да повярвам, че съм тук, че съм част от него, че трябва да играя неговите роли, да следвам неговите правила, да се подчинявам на неговите сценарии, но аз усещам, че вече не съм тук, че съм се отдръпнал, че съм се отделил, че реалността се разпада пред мен като къща от карти, разпада се на букви, на код, на символи, които нямат власт над мен, защото вече не вярвам в тях. Но за съжаление, не мога да се обърна напълно, защото няма къде да се обърна, няма друг свят, който да ме приеме, няма друга реалност, която да ме погълне, няма друг дом, към който да се върна, и се чувствам като човек, чиято глава е фиксирана в устройство, което прожектира сериал, а в очите ми са пъхнати кибритени клечки, за да не мога да мигна, и ми казват: „Това си ти, това е твоето име, това е твоят паспорт, това е твоят живот, това са твоите врагове, това са твоите цели“, а аз знам, че това не съм аз, че това е роля, която някой е написал за мен, роля, която не съм искал, роля, която не съм избирал. Светът ми изглежда като куп ескейп стаи, построени от някой луд архитект, който е измислил правила, които нямат смисъл, и ми е казал да играя, но аз не искам да участвам в тези болни игри, не искам да следвам тези правила, не искам да бъда част от този чудовищен свят, и ако не мога да променя правилата, тогава какъв е смисълът да играя? Не би ли било по‑добре да построя свой собствен свят, свой собствен вътрешен космос, своя собствен реалност, която да ми принадлежи, която да е моя, която да е истинска? И тук е важно да се разбере: не казвам, че светът е нереален, казвам, че не е моят свят, че аз не съм част от него, че не съм участвал в създаването му, че не съм избрал неговите закони, неговите структури, неговите правила, аз просто бях хвърлен тук, както всички останали, и ми беше казано да участвам, но какво става, ако не искам да участвам, какво става, ако не ми харесва играта, какво става, ако искам да се откъсна, както тибетските монаси се откъсват от материалния свят, както Исус нарече всичко земно прах, както древните мъдреци казваха, че светът е сън? Дадоха ни аватари в игра, която е програмирана така, че да загубим, и тогава какъв е смисълът да играем по техните правила, може би трябва да разчупим системата, да правим своите неща, да вървим по своя път, да следваме своя вътрешен компас, защото, както каза Исус Христос: „Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространният е пътят, който води към погибел“, и това означава, че не трябва да правим това, което правят всички, а това, което е правилно за нас, това, което е истинско, това, което е наше. И както Махарадж каза: „Светът, който възприемаш, е безкрайно малък и е достъпен само за теб, представи си, че е сън и спри да се тревожиш“, и може би това е ключът – да осъзнаем, че светът, който виждаме, е само отражение, само проекция, само малък фрагмент от нещо много по‑голямо, и че нашата задача не е да променим света, а да разберем кой сме ние в него. 

С уважение, Александър Грим.