В селото всички говореха на древнославянски език. На сутринта там имаше само поле и хълмове.

Знаете ли, в експедициите винаги има място за неочаквани неща. Някой ще забрави да вземе нещо, някой ще се изгуби или ще се случи някаква непланирана среща. А ако става дума за изследователски пътувания в аномални зони, ситуацията може да се окаже много по‑интересна. По съветско време била организирана експедиция на етнографи в Свердловска област, за да общуват с представители на народа манси. Да изучат техния бит, представите им за света, етническите им особености. Разбира се, към онзи момент за мансите вече било известно доста, но се планирало тези знания да бъдат допълнени.

След като стигнали до региона, изследователите се прехвърлили на „буханка“ и потеглили по безпътица. Ден път, и пред участниците в експедицията се открила прекрасна гледка — руска тайгова дървена деревня. Около десетина къщи. Вече се свечервявало, и пътниците решили да спрат именно тук. Към тях излезли няколко местни жители. Облечени в национални носии, със славянска външност, с преобладаващи червено‑бели цветове в женските дрехи и синьо‑бели в мъжките. Създавалото се пълно впечатление било, че са попаднали някъде в XIV–XV век в Рязанска или Тулска област.

Това беше живописно селце.

Разбира се, външният вид предизвикал удивление, но, както се оказало, същата вечер се случили и още по‑любопитни събития. Изследователите се обърнали към местните жители и съобщили, че са етнографи и събират сведения за мансите, но също така биха били много заинтересовани да поговорят с жителите на това необичайно село. Отговор първоначално нямало. Селяните си шепнели помежду си и с изненада гледали ту гостите, ту техния транспорт. Накрая към непознатите излязъл един мъж и заговорил.

Речта била много странна. Съдържала множество непонятни думи, макар и да била руска. По‑точно — славянска или дори старославянска. За етнографите подобна среща била особено ценна и, разбира се, те се постарали да общуват максимално тактично, за да се случи пълноценен обмен на знания.

Тази вечер мансите отстъпили на заден план. Никой дори не подозирал, че подобни селища тук, в Свердловска област, все още съществуват. Речта била много подобна на средновековната, на която общували още по времето на Рюриковичите. Поне такова било първото впечатление.

Общуването, ако може да се нарече така, продължило в терема — доста голяма дървена изба, където поканили изследователите. Предложили им различни ястия и угощения. Всичко изглеждало много необичайно — от странния говор до живописните постройки, които сякаш били построени съвсем наскоро като етнически тематичен парк. Но, както се оказало, това изобщо не бил парк. Тук наистина живеели хора, част от култура, несвойствена за тази местност и за настоящото време.

При това жителите на селото не можели точно да кажат коя година е, твърдейки, че живеят „от лято до лято“ и отдавна са изгубили бройката. Живеели основно от стопанство, лов, бортничество и риболов. Нямали никакви връзки с външния свят и дори не знаели, че са се случвали такива страшни събития като Великата отечествена война. Също така абсолютно не знаели за създаването на СССР. Никога не били виждали автомобили и дълго разглеждали машината, с която етнографите пристигнали.

В селото нямало електричество. Светлината била единствено от огъня. Нямало отопление, нямало газификация — нищо. Изследователите наистина сякаш се били потопили в Средновековието. Така се случило, че първо гостите разказвали на местните жители за „чудесата“, които се случват в страната и света. Селяните често питали отново, защото не разбирали думите, използвани през 1950‑те години. А понеже изследователите пристигнали късно вечерта, местните не успели да разкажат много за себе си.

Гостите си остават гости, но селският живот изисква режим и разписание. Никой не може да спи до обяд. Затова събирането трябвало да бъде прекъснато и всички да си легнат. Част от гостите отишли да спят в колата, защото нямало достатъчно легла. В селото никога не идвали гости, затова и резервни места за нощуване нямало. Когато всички източници на огън угаснали, абсолютен мрак покрил всичко. И уморени от пътя, те бързо заспали.

На сутринта вече нямало никакво село.

Сутринта се случило нещо, което никой не можел да очаква. Околният пейзаж се променил. Дърветата били пораснали, а на мястото на селото се появило поле с малки хълмове. Тези, които спали в колата, останали на мястото си, но всички останали, които били заспали в къщите, се озовали на мократа и студена от росата земя. Никой не можел да разбере нищо. Как да се обясни случилото се?

Това не бил хрономираж. Хората, с които общували, макар и да изглеждали странни, били напълно истински. Всичко било истинско — разговорите, храната, напитките, водата от кладенеца. Случилото се не можело да бъде халюцинация. По‑късно изследователите провели разкопки на това място и открили руини на стари къщи от XVII–XVIII век, керамични съдове и предмети от бита. Само че как да се обясни фактът, че през 1950 г. на това място е стояло истинско, живо село с необичайни жители — остава загадка.