Те изтичаха в мазето и когато слязохме, там нямаше никой.“ Неочаквана среща в Припят

От личен опит мога да кажа, че понякога не очакваш нещо необичайно. И следователно си неподготвен да се сблъскаш с него. Или дори когато очакваш нещо да се случи, губиш концентрация или се разсейваш в точния момент. В резултат на това, в най-добрия случай, реагираш на случилото се твърде късно. А понякога дори не успяваш да го направиш. Едва по-късно превърташ в главата си подробностите за случилото се, стъпка по стъпка, и осъзнаваш с разочарование, че си могъл да постъпиш по различен начин.

Нещо подобно се случи с двама търсачи на силни усещания в аномални зони. Има хора, за които обикновеното забавление не е достатъчно в живота. Те се нуждаят от тръпка, чувство за риск или екстремни спортове. Това са хора, които без да се замислят, биха летели, биха скочили с парашут или биха се впуснали в някакво приключенско пътешествие на дълги разстояния. Тези двама души, по-специално, често пътуваха до изоставени места, посещаваха всякакви руини и развалини и мечтаеха един ден да се озоват в зоната на забрана.

Както се казва, внимавай какво си пожелаваш, често се сбъдва. Мечтата им наистина се сбъдна. Излишно е да казвам, че пътуването до Чернобилската атомна електроцентрала е означавало много за тях. Разбира се, това е легендарно място. То е обект на безброй истории и разкази.

Най-интересното е, че никой не знае кои от описаните събития са се случили действително и кои са просто измислица. Когато обаче чета поредното есе за пътуване до тези краища, винаги допускам субективния фактор. Веднъж попаднал там, очакваш нещо необичайно и можеш да придадеш особено значение на най-обикновените неща.

Любители на скитане из изоставени места.

Това наистина се случва. Но не и този път. Този път, както се казва, всичко се случи наистина. Поне така ме увериха хората, от които чух тази история: „Началото на септември беше студено, така че до 10-ти или 12-ти листата почти напълно бяха пожълтели. Ръмеше и тогава решихме да се отправим към зоната на забрана.“

Разбрахме, че има обиколки целогодишно, но при определени условия можете да се разхождате сами. Просто се уверете, че сте се уговорили предварително за час и място, където да се срещнем и да ни изведете извън периметъра. Това и направихме. Не искахме да се присъединяваме към непознати. Единственото условие беше да не вземаме нищо от зоната на забрана.

Нямахме нужда от такива сувенири (радиоактивни). Затова платихме колкото поискаха и се уговорихме за час и място на срещата. Проверихме картата, погледнахме часовниците си и официално тръгнахме да разглеждаме местните забележителности. Закараха ни почти до Припят, където ни оставиха. Тогава започна забавлението. За всеки случай ни дадоха сигнална ракета – бездомните кучета се страхуват от нея и тя може да се използва за прогонване на косматите господари на изоставения град.

Влязохме през входовете и се отправихме към апартаментите. Картини и снимки висяха тук-там, наред с полуизгнили предмети, играчки и изгнили страници от книги. Неслучайно казват, че времето е спряло тук. Напълно точно описание. Разбира се, съвсем ясно е, че никой не живее тук, но в някои апартаменти се чувстваше сякаш собствениците щяха да влязат. В края на краищата, те бяха напуснали домовете си набързо, оставяйки всички уютни мебели недокоснати. Например, в една от кухните на масата имаше чаша, чинийка и вестник. Трудно беше да се повярва, че никой не е бил там от десетилетия.

Разходката из апартаменти и различни заведения, останали в далечното минало, е много интересна и атмосферна, но искахме да се разходим и навън, затова се разходихме из Припят. В един от дворовете неочаквано срещнахме три деца. В този момент изненадата ни напълно изключи разума и логиката ни. С приятеля ми бяхме смаяни. Децата, облечени в някакви черни наметала, избягаха. С партньора ми се спогледахме и хукнахме след тях. Бяхме много любопитни: какво правят децата тук и къде бягат?

Оказа се, че не е далеч. Минахме покрай две къщи и слязохме в мазето през първата врата на третата къща. Вратата беше отворена и ние, викайки децата, се качихме в тъмната стая. По някаква причина мазето тук беше разделено на няколко стаи. Нямаше нито една зала на приземния етаж, а беше разделено на много малки стаи. Навсякъде беше празно. Къде биха могли да изчезнат децата? След като разгледахме всяка стена и под, не открихме скрити проходи. И когато излязохме, забелязахме, че прашният под беше напълно празен от всякакви други отпечатъци от стъпки освен нашите.

Децата избягаха от нас някъде.

Докато се връщахме, си превъртахме в главите какво се беше случило. Най-вероятно не бяха деца, а по-скоро призраци или нещо подобно. Бяха навън през есента, боси и мълчаливи. Не можехме да видим лицата им, скрити зад черни качулки. Децата тичаха с неестествена лекота и мълчание.

Не знам защо ни доведоха в онова мазе, но много се радвам, че нищо лошо не ни се е случило, защото в тази ситуация можеше да се окажем в капан. Както и да е, успяхме да получим емоциите, от които се нуждаехме. И се сблъскахме с нещо, което може да се опише само като мистично.“