Купих си кукла и икона от битак – и на следващия ден започна всичко

Битпазарите винаги са ме привличали с нещо особено – не само заради разнообразието от предмети, но и заради усещането, че всеки артикул носи със себе си история. Докато приятелите ми се вълнуват от нови обувки и дизайнерски чанти, аз се губя сред старинни чаши, пожълтели книги, ръждясали значки и порцеланови фигурки. Всяка вещ е като капсула от миналото, а понякога – както се оказа – и от нещо много по-дълбоко.

В онзи ден, както обикновено, се разхождах между сергиите, когато погледът ми се спря на малка масичка, подредена от възрастна жена. Тя изглеждаше сякаш е излязла от друг век – със забрадка, старовремски дрехи и поглед, който сякаш знаеше повече, отколкото казваше. Сред вещите ѝ имаше плетени чорапи, книги, икони, значки и една порцеланова кукла – изящна, облечена в рокля с дантели, с лице, което излъчваше спокойствие и загадъчност. Купих я без колебание, дори дадох повече пари, отколкото поиска. Жената ми се усмихна и ми подаде икона – без думи, просто така.

Върнах се вкъщи, показах куклата на дъщеря ми Анфиса, която веднага я прие като своя. Но още на следващия ден започнаха странни събития. Анфиса падна по стълбите, аз получих мигрена, а вечерта тя се разболя. На следващата сутрин и аз се чувствах зле. Лекарствата не действаха, състоянието ни се влошаваше. Нещо не беше наред.

Погледнах куклата. Нещо в нея ме притесняваше. Започнах да я разглеждам внимателно и открих дупка в гърба ѝ – не фабрична, а изрязана. Свалих роклята ѝ, осветих вътрешността с фенерче и видях малка бележка, завързана с конец. С помощта на маникюрни инструменти я извадих. Символите върху хартията бяха неразбираеми – древни, напомнящи йероглифи. Потърсих информация и попаднах на истории за прокълнати кукли – предмети, които носят болести, нещастия и дори смърт, но не могат да бъдат просто изхвърлени.

Реших да действам. Изпълних ритуал, описан в една от статиите – с икона, молитва и огън. Изгорих бележката, докато рецитирах молитвата, а след това написах нова – молба за здраве и благополучие – и я поставих обратно в куклата. Въпреки температурата, завърших всичко и си легнах. На сутринта Анфиса се събуди здрава, а и аз се чувствах напълно възстановена.

Оказа се, че практиката за зареждане на предмети с енергия – положителна или отрицателна – съществува от векове. В Азия, например, магията се използва не само за проклятия, но и за лечение. Предмети могат да бъдат превърнати в терапевтични инструменти или, обратно – в носители на разрушение. Всичко зависи от намерението на човека, който ги зарежда.

След като всичко утихна, реших да се върна при възрастната жена. Попитах я откъде е взела куклата. Тя ми каза, че я е получила от друга жена – разплакана, мълчалива, която просто я оставила и си тръгнала. Продавачката не я е пипала, просто я е изложила на масата. Вероятно куклата е чакала нов собственик, за да се прояви.

Наблюдавах Анфиса и себе си още няколко дни. Нямаше повече болести, нямаше тревожност. Куклата вече не излъчваше онова напрежение, което усещах в началото. Беше просто играчка – красива, стара, но вече не опасна.

Тази случка ме научи на нещо важно – че предметите носят енергия. Че не всичко старо е безопасно, и че понякога, без да знаем, каним в дома си нещо, което не разбираме. Но също така – че с правилен подход, с уважение и знание, можем да преобразим тази енергия. Да превърнем проклятие в благословия.

Оттогава продължавам да посещавам битпазари, но с ново усещане – с внимание, с интуиция и с уважение към миналото. Защото всяка вещ има история. А понякога – и душа.