Следвах внука си в дълбините на гората, докато не осъзнах, че това не е той

Гората винаги е била част от живота ми. Още от най-ранна възраст баща ми ме водеше сред дърветата, учеше ме да разпознавам гъбите, да слушам песента на птиците, да усещам ритъма на природата. С годините това място се превърна в мое убежище, в храм на спокойствието и тишината. Сега, на петдесет, продължавам традицията, водейки внуците си сред сенките на вековните дървета. Но една лятна случка промени всичко. Оттогава гората не е същата. И аз също.

Беше края на юли, когато решихме с внука ми Сьома да отидем за горски плодове. Ягодите по полето вече бяха отминали, но в сенките на гората все още се криеха сочни, ароматни плодове. Познавах всяка пътека, всяка поляна, всяко дърво. Нищо не предвещаваше опасност. Взехме кошница, малко вода и тръгнахме. Слънцето се промъкваше през листата, а въздухът беше изпълнен с ухание на лято.

След около час и половина стигнахме до любимата ми поляна. Разделихме терена и започнахме да берем. Сьома беше зад мен, но в един момент, когато се обърнах, го видях да стои на тридесетина метра пред мен. Махаше ми с ръка, сякаш ме канеше да го последвам. Странно, помислих си, но тръгнах. Той хукна напред, а аз — след него. Когато се опитах да го спра, той сложи пръст на устните си и ми махна да мълча.

Нещо не беше наред. Сърцето ми започна да бие по-силно, краката ми се подкосяваха. Настигнах го, хванах го за рамото и тогава... тогава видях очите му. Черни, бездънни, като смола. Зъбите му растяха, лицето му се изкривяваше. Това не беше моят внук. Това беше нещо друго. Нещо зло.

Съществото започна да се трансформира. От невинно дете се превърна в сиво, прегърбено чудовище, което излъчваше миризма на гнило и блато. То се надвеси над мен, сякаш изсмукваше жизнената ми сила. Не можех да се движа, не можех да извикам. Чувствах се като пленник в собствения си кошмар.

И тогава, от нищото, се появи друго същество. Високо, съставено сякаш от клони, корени и листа. То се хвърли върху чудовището, обви го с корените си и го завлече под земята. После изчезна. Стоях там, треперещ, изтощен, но жив. Събрах сили и се върнах на поляната, където Сьома ме чакаше, плачещ, с пълна кошница ягоди. Той мислеше, че съм го изоставил. Викаше ме, но не ме беше чул. Аз също не го бях чул.

Оттогава нещо се промени. Гората вече не беше просто място за отдих. Тя беше жива. Имаше свои тайни, свои закони. Знаех, че онова същество, което ме примами, не беше част от гората. То беше нещо чуждо, нещо зловещо. Но онова, което ме спаси — то беше духът на гората. Лешият, може би. Или негов съюзник. Гората ме защити, защото знаеше, че я обичам.

Месеци минаха, преди да се осмеля да се върна. През есента не стъпих там. През зимата — само по ръба. Никога повече не навлязох дълбоко. Никога повече не водих децата. Гората ми даде знак. Тя ми показа, че не всичко е безопасно, че има сили, които не разбирам. И аз я уважавам. Влизам тихо, оставям лакомства на пъновете, но не прекрачвам границата.

Историята ми не е застрашена от забрава. Тя е предупреждение. Понякога това, което виждаме, не е това, което е. Понякога дори най-близките ни могат да бъдат маска за нещо друго. И когато гората заговори, трябва да слушаме. Защото тя пази. Но и наказва.