МНОГОИЗМЕРНИЯТ ЧОВЕК – СЪЩЕСТВОТО, КОЕТО ЖИВЕЕ ЕДНОВРЕМЕННО В МНОГО СВЕТОВЕ

Човекът никога не е бил ограничен само до един свят, само до една реалност, само до едно измерение. Ние съществуваме едновременно в множество пластове на битието, в различни честоти, в паралелни нива на съзнание, които се преплитат, проникват и отразяват едни други. Нашият физически свят е само най-плътният слой, най-тежката вибрация, най-бавната форма на енергията. Под него, над него, около него и през него съществуват безброй други светове — светове от светлина, от мисъл, от енергия, от съзнание. Светове, които древните са наричали „невидими“, но които всъщност са напълно реални, просто вибрират на честота, която повечето хора не могат да възприемат. Ние не сме отделени от тях — ние сме част от тях. И понякога, когато нашата честота се промени, когато сетивата се отворят, когато съзнанието се разшири, тези светове се приплъзват към нашия, сливат се, проникват, разкриват се за миг — и тогава виждаме невидимото.

Многоизмерните реалности не са фантазия, а структура на съществуването. Всеки свят е честота, всеки слой е вибрация, всеки пласт е различна скорост на енергията. Когато човек вибрира в честотата на плътната материя, той вижда само физическото — предмети, тела, форми, сенки. Но когато честотата му се издигне, когато съзнанието му се разшири, когато епифизната жлеза се активира, когато сетивата се отворят, тогава той започва да възприема други нива — светове, които винаги са били тук, но са били скрити зад завесата на плътността. Това е ключът към невидимото: честотата. Не очите виждат, а вибрацията. Не мозъкът възприема, а съзнанието. Не тялото се движи, а духът.

Затова едни хора виждат същества от други светове, а други — не. Не защото едните са „специални“, а другите — „слепи“, а защото едните вибрират на честота, която им позволява да проникнат през завесата, а другите са заключени в плътността. Децата виждат повече, защото тяхната честота е чиста, сетивата им са отворени, епифизата им е активна, съзнанието им не е затворено от страхове, правила, логика, материализъм. Но с времето обществото ги учи да се съмняват, да се страхуват, да потискат, да игнорират вътрешните си усещания. Химията, стресът, шумът, страхът, материалният фокус — всичко това затваря сетивата, заглушава епифизата, блокира възприятието. И така човек престава да вижда невидимото, не защото то изчезва, а защото той се отдалечава от честотата му.

Многоизмерните светове са населени от различни създания — някои светли, други тъмни, някои висши, други ниски. Едни хора виждат ангели, феи, светлинни същества, архангели, ефирни форми, защото тяхната честота е близка до светлината. Други виждат сенки, демонични форми, паразитни същности, рептилоидни образи, сиви фигури, защото тяхната честота е близка до страха. Страхът е магнит за тъмните създания — той ги привлича, защото те вибрират в ниските честоти. Светлината е магнит за висшите същества — тя ги привлича, защото те вибрират в високите честоти. Човекът е портал — той определя какво ще види според това какво носи вътре в себе си.

Когато човек вибрира в честотата на плътната материя, когато е разсеян, потънал в материалния живот, когато вярата му е заменена с логика, когато сетивата му са заглушени, когато епифизата му е блокирана, когато стресът го държи в ниска вибрация, той не може да види нищо отвъд физическото. Но когато човек се пробуди, когато започне да усеща, когато започне да се връща към вътрешната си светлина, когато започне да се освобождава от страха, когато започне да се издига над плътността, тогава порталите се отварят. Тогава световете се приплъзват. Тогава невидимото става видимо.

Има хора, които изчезват от нашия свят, защото честотата им се измества. Те не „умират“, а преминават в друго ниво на реалността. Има хора, които се появяват внезапно, защото техният свят се е приплъзнал към нашия. Има места, където завесата е тънка — древни храмове, стари гори, планини, пустини, места с висока енергия. Там световете се докосват. Там порталите се отварят. Там човек може да види онова, което иначе е скрито.

Многоизмерността е естественото състояние на съществуването. Ние не сме ограничени до едно тяло, една форма, една реалност. Ние сме същества от светлина, които временно живеят в плът. И когато честотата ни се издигне, когато съзнанието ни се разшири, когато сетивата ни се пробудят, ние започваме да виждаме истината — че светът е много повече от това, което очите ни показват. Че реалността е многопластова. Че съществуват безброй светове, които се преплитат с нашия. Че ние сме част от тях. Че невидимото е само въпрос на честота.

МНОГОИЗМЕРНАТА ДУША – ЗАЩО НЯКОИ ОСТАВАТ ЗАКЛЮЧЕНИ В МАТЕРИЯТА, А ДРУГИ ПРОДЪЛЖАВАТ НАГОРЕ

След смъртта човек не изчезва, не се разтваря, не престава да съществува. Душата просто напуска тялото, но не напуска честотата, на която е живяла. И това е ключът към всичко — честотата. Ако човек е бил силно привързан към материята, към земните желания, към емоциите, към страховете, към притежанията, към хората, към болките, към обидите, към ревността, към омразата, към отмъщението, към всичко, което държи духа ниско, тогава след смъртта той остава в същата честота. Той не може да види другите светове, не може да премине отвъд, не може да се издигне, защото вибрира в ниския слой на астрала — копие на земния свят, отражение на материята, сянка на живота, в която душата се лута, докато не се освободи от привързаностите. Това не е наказание — това е естествен закон. Душата отива там, където вибрира. Ако вибрира в страх — остава в света на страха. Ако вибрира в гняв — остава в света на гнева. Ако вибрира в земни желания — остава в света на желанията. Ако вибрира в светлина — преминава в светлината.

Много души остават обвързани със земното, защото не могат да пуснат това, което са обичали или мразили. Привързаността е верига. Желанието е верига. Страхът е верига. Обидата е верига. Ревността е верига. Омразата е верига. Отмъщението е верига. Всичко, което държи съзнанието в ниска честота, го задържа в ниските светове. Затова древните са казвали, че кармата не е наказание, а привързаност — онова, което не си пуснал, те държи. Ако си привързан към човек, към място, към емоция, към болка, към желание — душата остава близо до земята, защото честотата ѝ е тежка. Ако си привързан към страх — душата остава в света на страха. Ако си привързан към омраза — душата остава в света на омразата. Ако си привързан към болка — душата остава в света на болката. Това е естествено, защото душата следва вибрацията, която е създала.

Но ако човек вибрира в честотата на светлината, ако вярва, че е повече от тяло, ако усеща връзката с източника, ако знае, че съществуването не свършва с материята, ако носи вътрешна сила, ако е пробуден, ако е освободен от земните вериги, тогава след смъртта той не остава в ниските слоеве. Той се издига. Той преминава през завесата. Той вижда светове, които са били скрити. Той се връща към честотата, от която е дошъл. Светлината го привлича, защото той вибрира в нея. Тъмното не може да го задържи, защото той не резонира с него. Душата се връща там, където принадлежи — в светлината, в източника, в по-високите измерения, където няма страх, няма болка, няма привързаност, няма тежест.

Страхът е капан. Той държи душата ниско. Той я привързва към земното. Той я заключва в астрала. Страхът е най-тежката честота, защото блокира движението на духа. Затова тъмните същности се хранят със страх — той е тяхната вибрация. Когато човек вибрира в страх, той става видим за тъмните създания, защото честотата му се припокрива с тяхната. Когато човек вибрира в светлина, той става невидим за тях, защото те не могат да достигнат тази честота. Светлината е защита. Страхът е врата.

Някои хора виждат същества от други светове, защото тяхната честота е по-висока или по-чувствителна. Те виждат ангели, феи, светлинни същества, архангели, защото вибрират в светлината. Други виждат сенки, демони, паразитни форми, защото вибрират в страх. Трети не виждат нищо, защото са заключени в плътността. Всичко е честота. Всичко е възприятие. Всичко е съзнание. Световете не са отделени — те са преплетени. Но само тези, чиито сетива са проникнали отвъд материята, могат да ги възприемат.

Има хора, които „изчезват“ от нашия свят, защото честотата им се измества. Те не умират — те преминават в друго ниво на реалността. Има хора, които се появяват внезапно, защото техният свят се е приплъзнал към нашия. Има места, където завесата е тънка — древни храмове, стари гори, планини, пустини, места с висока енергия. Там световете се докосват. Там порталите се отварят. Там човек може да види онова, което иначе е скрито.

Душата е многоизмерна. Тялото е временно. Честотата е ключът. Привързаностите са веригите. Светлината е пътят. И когато човек се освободи от земните тежести, когато пусне страха, когато пусне омразата, когато пусне желанието да контролира, когато пусне болката, когато пусне всичко, което го държи ниско, тогава той се издига. Тогава вижда. Тогава преминава. Тогава се връща към истинската си природа — същество от светлина, което временно е живяло в плът.