В ГРОБА

Гробът е място, в което човек се сблъсква с най-дълбоката реалност на своето съществуване, защото там отпадат всички външни форми, всички привидности, всички маски, които е носил през живота си, и остава само онова, което е било истинско в него. Влизането в гроба не е прекъсване на съзнанието, а промяна на състоянието, при която човек остава свързан с тялото си, докато не се освободи от всички нишки, които го държат към земното. Тези нишки са мисли, желания, страхове, привързаности, всичко онова, което човек е трупал в себе си и което не е успял да преобрази. Затова гробът не е тишина, а процес, в който човек наблюдава разлагането на тялото си, докато последната връзка не се скъса. Този процес може да бъде кратък или дълъг, лек или тежък, според вътрешното състояние на човека. Праведният преминава през гроба като през врата, без да се задържа, защото неговата връзка с тялото е слаба, а светлината в него е силна. Грешникът остава свързан с тялото си, защото неговите желания го държат, и той присъства при разлагането на плътта, вижда как всяка частица се отделя, усеща как тялото му се променя, но не може да се освободи, докато не се разтвори всичко, което го е държало към земята. Гробът е място, в което човек разбира истинската стойност на живота, защото там няма външни оправдания, няма шум, няма разсейване, а остава само онова, което човек е създал вътре в себе си. Ако е създал светлина, тя го освобождава. Ако е създал тъмнина, тя го задържа. Гробът не наказва и не възнаграждава, той само показва. Показва какво е било важно, какво е било празно, какво е било истинско и какво е било измамно. Показва дали човек е живял чрез любов или чрез страх, чрез истина или чрез заблуда, чрез свобода или чрез привързаност. Гробът е последният учител, който никой не може да избегне, и който учи чрез тишина, чрез тъмнина, чрез разлагане, чрез освобождение.

Гробът е място, в което човек остава насаме със себе си, без възможност да се скрие зад думи, зад действия, зад външни прояви. Там човек вижда живота си такъв, какъвто е бил, без украса, без оправдания, без извинения. Там той вижда дали е живял в любов или в безлюбието, дали е носил светлина или е трупал тежести, дали е бил свободен или е бил роб на собствените си желания. Гробът е място, в което човек разбира, че тялото е било само дреха, която се оставя, и че истинското му същество не е било в плътта, а в онова, което е носил в ума си и в сърцето си. Затова онзи, който е живял в любов, не остава в гроба, защото любовта не може да бъде погребана. Тя е сила, която разкъсва всички нишки, които държат човека към земята. Тя е светлина, която прониква и в най-дълбоката тъмнина, и в най-тесния гроб, и в най-тежкия мрак. Който е носил любов, преминава през гроба като през врата, без да се задържа, без да страда, без да наблюдава разрухата на тялото си. За него смъртта е промяна, а не мъчение. За него гробът е преход, а не затвор. За него разлагането на тялото е освобождение, а не страдание.

Гробът е място, в което човек разбира, че животът не е бил даден за удоволствия, за привързаности, за страхове, а за преобразяване. Човек трябва да преобразява ума си, сърцето си, душата си, докато е жив, защото гробът не е място за промяна, а място за последици. Който е преобразявал себе си, не остава в земята. Който не е преобразявал себе си, остава, докато не се освободи от всичко, което го е държало. Това освобождение може да бъде бавно и болезнено, но е неизбежно. Никой не остава завинаги в гроба. Всеки излиза, но начинът, по който излиза, зависи от живота, който е живял. Гробът е място, в което човек плаща за онова, което не е успял да преобрази, и получава свобода едва когато е готов за нея. Гробът е място, в което човек разбира, че истинската свобода не идва отвън, а отвътре. Тя идва от чистотата на мислите, от силата на любовта, от светлината на съзнанието. Който е носил тези неща, не остава в гроба. Който не ги е носил, ги придобива чрез страдание, докато не се освободи.

Гробът е място, в което човек разбира, че никой не е сам. Има същества, които се грижат за него, които чуват всяко пъшкане, всяка болка, всяко усилие на душата да се освободи. Те идват при онзи, който е готов, който е очистил сърцето си, който е живял с искрен стремеж към доброто. Те го извеждат от гроба, отварят пътя му, водят го към по-добри условия. Но при онзи, който не е готов, те не могат да се намесят, защото самият човек е вързан за земята чрез собствените си мисли. Затова е казано, че никой не е изоставен, но не всеки може да бъде изведен веднага. Гробът е място, в което човек разбира, че помощта идва, когато той е готов да я приеме. Гробът е място, в което човек разбира, че любовта е единствената сила, която може да отвори пътя към свободата. Който обича, възкръсва. Който не обича, се учи да обича. И когато се научи, излиза.

Гробът не задържа човека чрез самите желания, а чрез привързаностите, които стоят зад тях, защото привързаността е вътрешна връзка, която се впива в съзнанието и го държи към материята по-силно от всяка външна сила. Желанието може да премине, но привързаността остава като възел, който не се разплита при смъртта. Манията, обсебването, пороците, изкушенията, плътските и сексуалните връзки, емоционалните зависимости — всичко това създава вътрешни нишки, които държат душата към земния живот, защото човек вибрира на честотата на онова, към което е привързан. Ако вибрацията му е ниска, ако е свързана с материята, с плътта, с инстинктите, с пороците, с обсебващите желания, душата след смъртта остава на същата честота и не може да се издигне. Повечето души след смъртта продължават да вибрират на честотата на земния живот, защото носят в себе си същите мисли, същите чувства, същите страхове, същите привързаности, които са имали приживе. Те не осъзнават, че тялото е оставено, защото вътрешно още живеят в него. Те усещат земното като реалност, защото вибрацията им е ниска и съответства на материята. Такива души не виждат светлината, не виждат пътя нагоре, не виждат възможността за освобождение, защото честотата им ги държи в ниските слоеве на астрала, където се събират всички, които не са се освободили от земните си привързаности.

Душите, които са силно привързани към земния живот, често се задържат близо до света на живите. Те не желаят да напуснат, защото още носят в себе си земните желания — жени, мъже, пари, алкохол, пороци, власт, навици, емоции, страхове. Те усещат, че са живи, защото вътрешно не са се променили. Тяхната вибрация е същата като приживе, затова те остават в ниските слоеве на астрала, където материята още ги привлича. Някои от тях стават призраци, защото не желаят да напуснат света, към който са привързани. Други попадат в ниския астрал, където вибрацията е тежка, плътна, мрачна, и там остават, докато не се освободят от всичко, което ги държи. Това е цикълът на самсара — повторение, връщане, задържане, докато душата не се пробуди, не се очисти, не се освободи от земните привързаности и не започне да вибрира над материята. Само тогава тя може да влезе в истинските светове, в светлината, в по-високите нива на съзнанието, където материята няма власт.

Много хора питат как е възможно душата да не се очисти автоматично след смъртта, как е възможно да не влезе веднага в светлината, как е възможно да не отиде при Бога. Проблемът е, че смъртта не променя съзнанието. Тя само отделя тялото. Но ако съзнанието е било привързано към земното, то остава на същата честота. Душата не се издига автоматично, защото вибрацията ѝ е ниска. Тя носи в себе си всичко, което е била — привързаности, страхове, желания, пороци, навици. Ако човек е живял чрез материята, той вибрира като материя. Ако е живял чрез пороците, той вибрира като порок. Ако е живял чрез страх, той вибрира като страх. И къде според вас може да отиде душа, която вибрира на честотата на материята? Тя не може да се издигне в светлината, защото светлината е висока честота. Тя не може да влезе в по-високите светове, защото те са недостъпни за ниските вибрации. Такава душа остава в ниските слоеве на астрала, докато не се освободи от всичко, което я държи. Това е ниското ниво, в което душата се задържа, докато не се очисти.

За да влезе човек в истинските светове, трябва да пробуди съзнанието си още приживе. Трябва да се освободи от земните привързаности, да изчисти ума си, да преобрази сърцето си, да издигне вибрацията си над материята. Трябва да се освободи от манията, от обсебването, от пороците, от изкушенията, от плътските зависимости, от емоционалните връзки, които го държат към земното. Трябва да се освободи от страха, защото страхът е най-ниската вибрация и най-силната верига, която държи душата към материята. Който вибрира чрез страх, остава в ниските слоеве. Който вибрира чрез любов, се издига. Това е законът на вибрацията, който определя къде ще отиде душата след смъртта.