Кийик-киши от Челпек: когато легендата оживя

В края на съветската епоха, когато границите между официална наука и народна мистика все още бяха размити, в малкото киргизко село Челпек се случва нещо, което и до днес предизвиква спорове, удивление и страхопочитание. Историята, разказана от местния историк Ержан Атабаев, започва като обикновен инцидент в планината, но бързо се превръща в едно от най-необяснимите събития, свързани с легендарното същество кийик-киши — митичен човекоподобен звяр, често сравняван с йети.

Тримата селяни, които се връщали от кратка разходка в планината, чули викове, напомнящи на детски писъци. Без да се колебаят, се втурнали към източника на звука, където се натъкнали на глутница бездомни кучета, нападнали нещо. След като успели да прогонят животните, пред тях се разкрила странна гледка — не дете, а същество, което приличало на млад кийик-киши. То било ранено, изтощено и очевидно се нуждаело от помощ.

Аюп, един от мъжете, взел решението да го отведе в стопанската си постройка. С помощта на приятелите си пренесли съществото, което тежало около 90 килограма — повече от възрастен мъж. Въпреки че било младо, то притежавало физическа сила и размери, които не можели да се сравнят с нищо познато. Съпругата на Аюп, Замира, ветеринарен лекар, веднага се заела с лечението. Ухапванията били дълбоки, а съществото — агресивно и уплашено.

Първите дни били трудни. Кийик-киши ритало, крещяло, отблъсквало всякакъв контакт. Но Замира не се отказала. Тя го посещавала по три пъти на ден, превързвала раните, говорела му спокойно. Постепенно съществото започнало да се успокоява. На втория ден вече не се съпротивлявало, а само стенело. На третия — започнало да приема храната, която му давали. Любимото му ястие се оказало плосък хляб, напоен с мляко.

Поведението му било необичайно. То не само ядяло, но и почиствало след себе си, събирайки отпадъците с импровизирано гребло. Страхувало се от непознати, но постепенно се привързало към Аюп и Замира. Те нямали деца и през тези две седмици се посветили изцяло на грижите за съществото. Връзката между тях се задълбочила — Замира дори започнала да го нарича „нашето момче“.

Когато състоянието му се подобрило, Аюп решил, че е време да го върне в планината. Изчакал нощта, за да избегне любопитни погледи, и го извел. Замира плакала — раздялата била тежка. Но те знаели, че не могат да задържат същество, което принадлежи на дивата природа.

Междувременно слухът за инцидента се разпространил. Журналисти от Пржевалск пристигнали в селото, но Аюп отказал да им покаже кийик-киши. Единственото, което успели да направят, било да интервюират съседи, които потвърдили, че са видели мъжете да носят странното същество. Историята достигнала до Ержан Атабаев, който решил лично да се запознае със случая.

Атабаев разговарял с Аюп и Замира, събрал подробности за поведението, хранителните навици и комуникацията на съществото. То не говорело, но използвало жестове и звуци. Например, почуквало кофа с пръчка, за да сигнализира, че трябва да се изхвърли отпадък. Това било форма на елементарна комуникация, която показвала интелигентност.

Историкът получил няколко окървавени парцала, използвани при лечението, и ги изпратил за анализ в лаборатории във Фрунзе и Алмати. Резултатите били шокиращи: кръвта не принадлежала на известен вид. Най-близките генетични съвпадения били с хора и горили, но не напълно. Заключението било ясно — това е хуманоидно същество, непознато на науката.

Случаят от Челпек не е единствен. В различни части на бившия Съветски съюз се разказват истории за срещи с човекоподобни същества — йети, алмасти, кийик-киши. Повечето от тях са отхвърляни като митове, но когато се появят свидетелства, подкрепени с физически доказателства, въпросът вече не е дали съществуват, а защо не ги познаваме.

Скептицизмът е естествен. Но да отричаме нещо само защото не сме го видели лично, е ограничено мислене. Както казва разказвачът: „Аз съм виждал НЛО, но никога не съм виждал кит да се гмурка. Това означава ли, че китовете не съществуват?“ Истината е, че светът е по-сложен, по-дълбок и по-непознат, отколкото сме склонни да вярваме.

Историята на кийик-киши от Челпек е не просто местна легенда. Тя е свидетелство за човешка доброта, за връзката между човека и природата, и за възможността да срещнем нещо, което не можем да обясним, но можем да почувстваме. И понякога, това е по-важно от всяко научно доказателство.