АРМЕЙСКИТЕ ПОЛТЪРГАЙСТИ

Най-ранният по време армейски полтъргайст се появил през зимата на 1643-1645 г., по времето на Гражданската война във Великобритания. Един неголям гарнизон на правителствените войски бил разквартируван в един от ирландските замъци и на войниците досаждали полтъргайсти, които „приличали на твари в бели ризи”, които смъквали одеалата им и им правели и други пакости. Един от войниците слязъл в мазето и видял друг войник, който изплашен се бил свил на дъното на бъчва със свещ в ръката. След това целият гарнизон напуснал това нечисто място...
През 1722 г. в санктпетербургската Троицка църква шумни духове довеждали до лудост войниците часови. На 10 януари 1906 г. се появили „тревожни явления” в армейската крепост Венсен, разположена близо до Париж. В крепостта имало оръжеен склад и в едно от помещенията му живеел един от пазачите. В 4 часа сутринта той бил разбуден от шум, който идвал откъм тухлената стена. През следващите нощи пазачът отново чувал странните звуци, при това те се появявали в един и същи час. Пазачът доложил за това на началоството. Пристигнали висши военни, но тяхната намеса не дала резултат.
Полтъргайски имаше през 90-те години на миналия век и в българската армия. Един случай подробно е описан в списанието „5 Ф” през 1991 г. и във вестник „Известия” от 22 февруари 1991 г. (в статията „Контраразузнаването лови „нечиста сила”).
Всичко започнало около десет часа вечерта на 18 януари 1990 г. Иван Христосков, редник в една воинска част в българската армия, мустакат, широкоплещест войник, бил на пост и охранявал важен обект. Внезапно над един от близките хълмове, на разстояние около един километър, той видял две светещи кълбовидни тела - жълто и светлозелено. Те ту го доближавали на разстояние 40-45 метра, ту се отдалечавали. Когато го доближавали, той усещал силно изгаряне в тялото и силен шум в главата. Изведнъж върху Иван се посипал дъжд от дребни камъни. Той помислил, че колегите му се шегуват, огледал се, но никого не видял. Шумът в главата му се усилвал, а отнякъде отгоре, от тъмното, върху него започнали да падат все по-големи камъни. Иван извикал дежурния и веднага върху него паднал камък, голям колкото хандбална топка. Дежурният помислил, че срещу казармата е извършено нападение и дал сигнал за тревога. Цялата част била вдигната на крак, но камъните продължавали да падат; каската на Иван звъняла от ударите им. Войниците започнали да оглеждат околността. В това време върху тях от всичките страни полетели камъни – отгоре, отляво, отдясно; камъните даже „скачали” от земята. По невидимия „враг” бил открит огън. Но камъните продължили да падат върху войниците.
На другия ден караулът по заповед на командира останал в помещението, включително и Иван, т.е. охранявали обекта вътре в помещението. Но камъните продължили да падат и скоро площадката пред караулното била засипана. Решили да оставят камъните до сутринта, за да могат да ги предадат на изследване. Но на разсъмване като по чудо всичките камъни изчезнали. Дежурният доложил, че ги наблюдавал до 6,00 часа, а след това „обектът” буквално се изпарил...
На третия ден в акцията се включило военното разузнаване. Зоната на издирването била осветена, за залавяне на „нападателя” били подготвени транспортни средства. Иван бил разположен в специална метална будка. Бойните действия командвали военни от Висшата военна академия в София и от военното разузнаване. Войниците, във верига, стреляли срещу невидимия „враг”, но той сякаш се спотайвал.
Само Иван видял едното от двете светещи тела, които се били появили през първата вечер. Върху неговата будка паднал голям камък, друг паднал на покрива на автобуса, където се били притаили контраразузнавачите; камъкът се търкурнал надолу и не оставил никаква следа на автобуса.
Първата „серия” продължила осем вечери; след това всичко изчезнало. През август 1990 г. настъпила „втората” серия. Било решено Иван да бъде преместен в друга част, но след три дни всичко започнало отново и на новото място. След това отново всичко стихнало. През февруари 1991 г. над Иван отново започнали да падат камъни.
След първата „серия” почти никой не вярвал в случилото се. Чули се обвинения в злоупотреба с алкохол и дори Иван бил обвинен в лудост.Командирът обвинявал дежурния, а самият командир бил обвинен от началството му.
През август 1990 г. Иван бил изпратен на изследване във Военномедицинска академия в София. Старшината, който бил изпратен заедно с него, за да го предаде лично на лекарите, едва не попаднал в психиатрията, толкова объркани били неговите обяснения.
Иван престоял в болницата 20 дни. Заключението от изследванията направил полковник Емил Калудиев, заместник-началник на психиатричната клиника във Военната академия. Оказало се, че Иван е напълно здрав, но вниманието на психиатъра било привлечено от нарушенията в работата на апаратурата, докато войникът бил в академията. Неуспешен бил опитът да се направи магнитен запис на биотоковете на мозъка и сърцето на Иван. Калудиев бил свидетел как една чашка кафе прелетяла от кабинета на лекаря в отделението, където се намирал Иван и медицинска сестра...
Старшината разказал, че войниците, изплашени от камъните, отказали да стоят в спалното помещение. Според него камъкът падал вертикално и близо до земята променял направлението на полета си на хоризонтално и удрял войник в крака... При падането на камъните, те не се търкаляли, а сякаш се залепвали за земята. В стаята, в която живял Иван, влитащите и излитащи от нея камъни се разбивали в стъклата и стъклените буркани. Понякога преставал да работи телефонът, спирал токът.
Друг свидетел, старши сержант, се учудвал как камъните влитали в затворено отвсякъде помещение...
Иван разказал, че преди да започне тази история, усещал силен шум в главата, след това около него се появявали падащи камъни, електрически лампи, бутилки, тухли, парчета гипс и асфалт...
През май 1991 г. авторитетният вестник „Щит и меч” съобщил, че се е появил полтъргайст при военнослужещи от Вътрешни войски в Съветския съюз. Статията се нарича „Полтъргайст в казармата”.
По необичаен начин започнала тази сутрин за командира на рота във Вътрешни войски старши лейтенант Ветров. От доклада на дежурния по рота сержант А. Ботнаренко той научил, че през нощта подразделението било посетено от „нечиста сила”. Всичко започнало в един часа през нощтта. Тетрадката на дежурния по рота без видима причина шумно паднала от шкафчето. Спалното помещение в казармата се изпълнило с шумолене и почукване. Дежурният и редник Тураев видели как между леглата летят пантофи... Сержантът решил да доложи за случващото се на дежурния по част. Какво било учудването му и на другите дневални, когато те видели, че телефонът полетял към пода и останал там, слушалката въобще не паднала. Дежурният на частта капитан В. Иванов изслушал объркания доклад на изплашения сержант и решил да отиде в казармата. Половината рота вече не спяла и шумно обсъждала произшествието. Офицерът не видял нищо необичайно, освен емоционалния разказ на дежурния. Изчаквайки малко, той си тръгнал, а войниците легнали да спят.
Не повярвал на случилото се и дневалният Маркар, който бил разбуден за смяна. Но скоро се убедил в чудесата... През решетката на помещението, където се съхранявало оръжието, Маркар видял как сандъците с противогазите се издигнали на около един метър от пода; след като включили осветлението, сандъците бавно се спуснали на мястото си...
Отново доложили на дежурния по частта, но този път капитан Иванов дошъл в казармата с началника на вътрешния караул лейтенант С. Журневич. Влизайки в помещението, офицерите видели как всичките дневални се били струпали край помещението с оръжието, повече от половината рота не спяла, а в казармата се стекли и войници от съседната рота. Проверили оръжието, всичко било на мястото си.
Изведнъж от тоалетната изскочили изплашени военнослужещи с вик: „Там кошчетата за боклук скачат!” От тоалетната се чувал шумът от падащите метални кошчета. Журневич тръгнал към тоалетната, но на прага вратата се хлопнала пред него. Наложило се силно да я блъсне, за да се отвори.
Дежурният по част се опитал да успокои войниците, разрешил им да не изключват светлината и озадачен, си тръгнал. Известно време всичко било спокойно. Изведнъж пред погледа на всички с трясък паднал един от плафоните; осколки от него, по думите на очевидци, падали плавно като в „бавно кино”.
Следващата нощ минала спокойно.
В подразделението на старши лейтенант Ветров било проведено служебно разследване с участието на лекари. Всичките войници били признати за здрави, без психически отклонения.
За съжаление служебното разследване не открило причината за тази дяволска история...