Дали са само легенда чудовищата от Антарктида?

Съществуват ли наистина тайнствени създания на Антарктида? По-скоро да, съдейки по шокиращите свидетелства на полярни изследователи, срещнали се случайно с тях.

Смъртоносните светещи топки
За пръв път са видени от участници в Четвъртата съветска антарктическа експедиция от 1959 година, придвижващи се с всъдеходи към Южния магнитен полюс. При един от престоите на около триста метра от превозните средства неочаквано се появява подскачащо светещо кълбо, което след няколко минути се завърта към изследователите, променяйки формата си. Фотографът на експедицията Александър Городецки тръгва към него с фотоапарат в ръка, но в следващия момент от светещото тяло излиза тънка ярка лента, която се увива около него като ореол, при което той започва силно да крещи и пада на земята. Старшият на групата Андрей Скобелев и лекарят на експедицията Роман Кустов стрелят няколко пъти по тайнственото образувание, което започва да се издува, изпускайки искри, след което, експлодирайки, изчезва. Когато се приближават до Александър Городецки, се оказва, че той е мъртъв, а тилът, ръцете и гърбът му са обгорени.
Три дни по-късно загадъчните светещи кълба се появяват отново, на около сто метра височина, след което бавно се спускат надолу, описвайки сложни траектории, и започват да се приближават към изследователите. Този път обаче те са подготвени и двама от тях, Кустов и Борисов, започват да ги обстрелват с карабини, а когато патроните свършват, от светещите кълба няма и следа, а във въздуха се усеща силният мирис на озон, като след голяма буря. Кустов и Борисов обаче лежат мъртви в снега, а старшият на групата Андрей Скобелев стои с ръце, притиснати към очите си – ослепял и без спомен за случилото се.
След завръщането на групата в станция „Комсомолская“ лекарите извършват изследване на телата на загиналите, разкрило причината за тяхната смърт – силен електромагнитен заряд, какъвто се получава при удар на мълния. По-късно трагичните сблъсъци с тайнствените светещи топки, наречени плазмозаври, са засекретени.

Светещото чудовище
Последната известна жертва на плазмозаврите става участник във френска експедиция на Антарктида от 1991 година. Един от лагерите на групата се намира недалеч от Южния полюс и именно в района около него, зад снежен хълм, неочаквано се появява огромно светещо кълбо, излъчващо синкаво сияние. Операторът на експедицията Жак Баланс се затичва към него с камера в ръка, но в същия момент кълбото започва да променя формата си, превръщайки се в продълговато змиевидно същество с огромна муцуна и фуниеобразна уста. Пренебрегвайки опасността, Баланс продължава да се приближава, но изведнъж плазмозавърът със зловещо съскане се хвърля към него, след което възвръща първоначалната си сферична форма и започва да се издига нагоре, разтваряйки се във въздуха, а в снега остава да лежи обгореното тяло на оператора.

Странните следи
Известният полярен изследовател Айзък Хорвиц, пребивавал периодично на Антарктида в продължение на дванадесет години, потвърждава, че вледеняващият континент приютява не само неуловимите плазмозаври, но така също и някои далеч по-материални същества. Първата му среща с подобно опасно и потайно създание е през лятото на 1960 година, когато от станция „Амундсен – Скот“ към Южния полюс е изпратена научна експедиция, по време на която изчезва магнитологът Стопард, пропаднал в пукнатина в леда. Хорвиц се спуска след него на дълбочина от 140 метра, където температурите достигат смразяващите минус 60°C – минус 70°C. Долу той се натъква на кожените ръкавици на своя колега, както и на петна от замръзнала кръв, но от самото тяло няма и следа. Хорвиц оглежда наоколо под светлината на джобното си фенерче и забелязва следи, на пръв поглед подобни на следите на плъх, но с размерите на вълчи, губещи се още по-надолу в мрачната ледена бездна. Изведнъж той забелязва на разстояние 200 – 250 метра два синкави пламъка, които се оказват очите на тайнствено създание, захапало между челюстите си мъртвия магнитолог, което мълниеносно изчезва в леда. Излизайки на повърхността, Хорвиц не разказва за случилото се, тъй като самият той не е сигурен във видяното, а и много често студът, изтощението и кислородният глад могат да причинят удивително реалистични халюцинации у полярника.

Хранещите се с кости
На 6 юли 1960 година Аерт Шорт И Кенет Милър напускат изследователската станция „Амундсен – Скот“ на Антарктида и не се завръщат обратно, а силният снеговалеж и смразяващият вятър правят издирването им невъзможно. На третия ден вятърът малко отслабва и на около половин миля от станцията са открити телата на двамата мъже, или поне онова, което е останало от тях – разкъсани на парчета дрехи и замръзнала окървавена плът. Проведеното от лекаря на експедицията изследване на останките изненадващо разкрива, че в тях няма каквито и да било кости.
Хорвиц предполага, че двамата опитни полярници се сблъскват с неизвестно същество, след като непредпазливо се отдалечават от района на станцията, използвало ги след замръзването им като храна – невероятна хипотеза, която обаче наличните доказателства сякаш по-скоро подкрепят.
Няколко дни по-късно самият Хорвиц се среща с мистериозното създание, докато работи със свой колега в магнитния павилион. На лунната светлина той забелязва приближаващо се към тях огромно същество със странна форма, което прилича на бял прилеп, и незабавно открива огън по него с пистолета си. Изстрелвайки всичките си патрони, той все пак отблъсква натрапника и дори като че ли успява да го рани, за което свидетелства странната съсирена течност в снега, която не замръзва дори и при смразяващите минус 75°C. Извършеният анализ показва, че тя има химичен състав, сходен с антифриза на антарктическите всъдеходи.
Съпоставяйки фактите, Хорвиц стига до заключението, че в дълбините на Антарктида живеят Кryonis Polaris – т.нар. полярни криони, представляващи амониево-карбонатна форма на живот. Обичайната температура, при която съществуват, е около минус 70°C, даже минус 100°C, заради което обитават предимно районите около полюса. През лятото се крият в дълбоки пукнатини в леда, а през зимата, по време на полярните нощи, водят активен живот. Страхуват се от топлината, заради което избягват хората, докато те все още са живи, тъй като телесната им температура ги прави прекалено горещи за тях. Това, което ги интересува в мъртвото човешко тяло, не са мазнините или протеините, чужди на техните организми, а само и единствено костите – източник на ценни за тях минерални вещества.
През следващите години Хорвиц неведнъж се натъква на следи от креони, но никого повече не ги вижда отблизо. Той твърди, че полярници от съветската станция „Восток“ разказват в частни разговори за появяването на загадъчни същества в района на станцията, като най-доброто оръжие срещу тях се оказват термичните патрони.