КАК ИСТИНАТА ЗА СТАРИЯ СВЯТ БЕ ПРЕВЪРНАТА В МИТОВЕ: ПРИКАЗНИ СЪЗДАНИЯ, МАГИЯ И ЗАБРАВЕНОТО ЗНАНИЕ НА МНОГОИЗМЕРНАТА РЕАЛНОСТ

От най-дълбоката древност до днешния ден човечеството носи в себе си спомени за свят, който не прилича на нашия — свят, в който магията е била естествена, съществата на светлината са били видими, а границите между измеренията са били тънки като дъх. Този свят не е изчезнал — той е бил забравен. И забравянето не е станало изведнъж, а бавно, постепенно, чрез промяна на възприятията, чрез загуба на сетивата, чрез потъване в материята. Така истината за стария свят се превърнала в митове, легенди, приказки, фантазии — не защото била измислица, а защото била твърде голяма, твърде дълбока, твърде многомерна, за да бъде разбрана от съзнание, което вибрира само в плътността на оцеляването.

В древните времена хората виждали повече. Те усещали повече. Те живеели на честота, в която невидимото било видимо, а магичното — естествено. Еднорозите били символи на чистота, но и реални същества в по-фини измерения. Грифоните били пазители на знание, но и същества, които можели да бъдат видени от онези, които вибрирали на тяхната честота. Гигантите били архетипи на сила, но и същества, които някога ходели по земята. Русалките и сирените били духове на водата, но и реални проявления на енергията на океана. Всички тези същества били част от света — не фантазия, а различна форма на реалност.

Но с времето човечеството започнало да се променя. Вибрацията на хората се понижила. Съзнанието се затворило. Материята станала по-тежка. Борбата за оцеляване, страхът, войните, потиснатите емоции, загубата на връзка с природата — всичко това затворило сетивата. И когато сетивата се затворили, светът се стеснил. Невидимото станало невъзможно за възприемане. Магията станала невъзможна за разбиране. Съществата от другите измерения станали невидими — не защото изчезнали, а защото хората вече не можели да ги видят.

Така започнало прикриването на истината — не чрез заговор, а чрез загуба на възприятие. Истината не била скрита насила — тя просто станала недостъпна за онези, които вибрирали твърде ниско, за да я усетят. И когато хората престанали да виждат магичните същества, те започнали да ги наричат митове. Когато престанали да усещат енергията, започнали да я наричат фантазия. Когато престанали да вярват в многомерността, започнали да я наричат суеверие. Така истината била превърната в приказка — не защото била лъжа, а защото била забравена.

В различните епохи това забравяне било подсилвано по различни начини. В Средновековието, когато хората все още усещали магията, но не можели да я обяснят, започнали лововете на вещици — преследване на онези, които все още помнели старото знание. Жените, които лекували с билки, които усещали енергията, които говорели с природата, били обвинявани в магия — не защото били опасни, а защото били различни. Така истината била преследвана. Знанието било изгаряно. Паметта била заличавана.

По-късно, когато науката започнала да се развива, всичко, което не можело да бъде измерено, било обявено за мит. Еднорозите станали символ на фантазия. Гигантите — на легенда. Русалките — на приказка. Грифоните — на художествена измислица. Магията — на детска игра. Така истината била превърната в митология — не защото била нереална, а защото била неприемлива за света, който вярвал само в материята.

Днес, в съвременния свят, тази тенденция продължава, но под друга форма. Това, което някога било наричано магия, днес се нарича „конспирация“. Това, което някога било наричано знание, днес се нарича „теория“. Това, което някога било наричано реалност, днес се нарича „фантазия“. Но истината е, че реалността не е една. Тя е многопластова, многомерна, многовариантна. Всички версии на реалността съществуват едновременно — не като измислица, а като различни честоти, различни вибрации, различни нива на възприятие. Ако едно събитие можело да се случи по два начина, и двете версии съществуват — в различни пластове на реалността. Ако едно същество може да бъде видяно от един човек, но не и от друг, това не означава, че то не съществува — означава, че двамата вибрират на различни честоти.

Днес много хора вибрират на честотата на материята — борба, оцеляване, страх, потиснати емоции, затворени сетива. И когато сетивата са затворени, невидимото остава невидимо. Но има и други — хора, които усещат повече, които виждат повече, които чуват повече. Хора, които виждат сенки, светлини, същества, които другите не виждат. Хора, които усещат присъствия, които не могат да бъдат обяснени. Хора, които помнят неща, които никога не са им се случвали в този живот. Това не е фантазия — това е различна честота.

Митовете не са митове. Те са прикрито знание. Приказките не са измислица. Те са кодирана истина. Легендите не са фантазия. Те са спомен от време, в което светът е бил по-широк, по-дълбок, по-магичен. Истината не е изчезнала — тя е била преобразена, скрита зад символи, зад истории, зад метафори. И днес, когато хората започват да се пробуждат, тази истина отново започва да се разкрива — не чрез доказателства, а чрез усещане. Не чрез логика, а чрез вибрация. Не чрез очите, а чрез съзнанието.

Истината никога не е била загубена. Тя е била само забулена. И когато човек промени честотата си, когато отвори сетивата си, когато се освободи от страха, той започва да вижда това, което винаги е било там — магията, съществата, многомерността, стария свят, който никога не е изчезвал, а само е чакал да бъде разпознат отново.