Плачещия дракон от Стара Планина

Плачещия дракон от Стара Планина

Продължаваме с още една BG история за змейове/дракони и така: 

Кадър от анимето "Как да си тренираш дракон", там можете да видите какви са цвета на кожата и муцуната на дракона

Плачещия дракон от Стара Планина

Петко Танов Даскалов бил една от онези личности, каквито по нашите земи са се раждали само в романтичните години на Възраждането. Всичките му занимания бихме могли да изброяваме доста дълго. Възпитаник на тревненската школа, той бил опитен зограф, който предавал известно време уменията си на наследници в Черепишжия манастир. Библейските сцени познавал в детайли и заради друго от основните му поприща - бил и свещеник, а също така и учител, и фелдшер.

И за да допълним палитрата, нека споменем няколко думи за лечителските му умения - пътувал много, бил познат като един от най-добрите фелдшери във всеки от многобройните градове, в които живял. Въвел в българската медицинска практика редица нови методи и лекарства, но познавал добре и билките, и лечебните средства, които може да ни даде самата природа. На това се научил в днешна Украйна. Когато по нашите земи избухнала епидемия от едра шарка, яхнал своя бял кон, няколко дни пътувал до Одеса и обратно за да донесе медикаменти, с които спасил много хора.

Създател и на първия проект за паметник в местността Милин камък, Петко Танов бил известна личност още далеч преди Освобождението - заедно с адаша си Петко Каравелов бил сред основателите на духовното училище във Велико Търново, борец за независима българска църква.

ДА ПРОБУДИШ ДРАКОНЧЕ

Логото на популярната игра също е черен дракон

Освен всичко изброено известен бил и с още нещо: като един от добрите краеведи и познавачи на природните особености в частта от Балкана между Врачанския и Троянския край. Не били тайна за него и пещерите в региона - бил един първите хора, открили влиянието на благотворния им климат срещу някои болести. В Съевата дупка използвал природния „климатик", за да лекува тежко болни, без риска заразата да се разпространява.

Затова, когато дошъл моментът да се прокарва Подбалканската железопътна линия през усойните възвишения, нашият герой бил поканен да помогне с познанията си.

Основната работа възложили на италиански специалисти - инженери, които били натрупали сериозен опит в поставянето на релси по подобни сложни места. Те се радвали на съдействието на българския си помощник и заедно напредвали бавно, но сигурно към поставената задача.

На едно място от пътя обаче, недалеч от днес познатото на всички с името си село Карлуково, релсите трябвало да минат буквално през скалите. Както си му бил редът, специалистите започнали сондажи, последвали взривове, за да се отвори път на прогреса през сърцето на природата.

В едно от местата пред инженерите се показала малка кухина, която експлозивите бързо превърнали в широк отвор. Италианците предпазливо навлезли в пещерната система, водени от Петко Танов, който добре познавал тукашния карст. Били петима. След като повървели по тесния тунел, изведнъж се озовали в широоока зала с пръстен под, висок „покрив“, по форма като гигантска купа, с великолепна акустика.

И с нещо като каменен пиедестал, на който ги чакал...плачещ дракон!

Ето че от съвсем обикновена нашата история внезапно изскочи от границите на тривиалното. Такава, каквато я е разказвал Петко Танов на многобройната си челяд - по същия начин ви я споделяме и ние, а как ще я възприемете... всякак ще уважим вашето решение.

Съществото било дебело като табуретка, около 60-ина сантиметра, дълго поне 5-6 метра. Било катраненочерно, с жълто-оранжеви триъгълни петна - почти геометрично правилни. Навито на спирала и високо като дърво, тялото завършвало с доста по-широка глава - като на теле, с големи ноздри и малки топчици на мястото за уши. Другият край на тялото бил леко завит, но иначе съвсем като опашката на змия.

Стояло на малко издигнато равно образувание, досущ като постамент.

Щом видяло неочакваните си гости, животното се смразило. Не проявило никаква агресия, стояло спокойно и гледало с умните си, жални и добри, почти кравешки очи. Но срещайки погледите на гостите си, от едното му око се спуснала тънка струйка сълзи. Явно предусещало, че нещата няма да се развият толкова добре за него и оплаквало собствената си съдба. Минали напрегнати секунди, в които и домакинът, и гостите втренчено се наблюдавали един друг...

Тогава италианците били споходени от най-типичната за подобни случаи реакция - страхът надделял и, точно като уплашено животинче, веднага се нахвърлили да убиват безобидния дракон.

Най-малко бил изненадан нашият герой Петко Танов, който от малък бил слушал историите за змейове и дракони в земните недра. Успял да спре италианските работници да убият животното, накарал ги да обещаят, че няма да му посягат и изтичал навън, за да потърси помощ, да доведе ръководителите на проекта.

„Заклевам ви: няма да пипате животното!“ - отсякъл и тръгнал за навън.

ДРАКОНОВСКИ МЕРКИ

Разбира се, толкова го и послушали. Едва-що бил стигнал до съседната галерия, Петко чул зад себе си изстрели и ожесточени викове на италиански. Хукнал обратно, но било късно - животното вече било мъртво, а работниците хладнокръвно го разфасовали.

Той обаче нямал време да тъжи за красивото и мъдро същество, надделял лекарският му инстинкт. Тъй като имал богат опит в лечението със змийска отрова, побързал да събере в стъкленичка, която носел със себе си, драконовите сълзи. След време занесъл тази проба до Одеса и се оказало, че притежава десетки лечебни свойства и с нейна помощ продължил да помага на болните.

Уви, било късно за каквото и да било друго. След като разфасовали голямото същество, италианците се приготвили за пиршество. Петко отново се опитал да ги спре, като им казал, че не бива да се отнасят по този начин с царя на планината, но аргументите му останали нечути.

Далеч не като в приказка, цялата история завършва печално. От италианците едва един не опитал от сготвените блюда и само той оцелял. Всички, които пробвали от месото, умрели за часове в страшни мъки, а останалите - които само пили от бульона, в който било сварено, изгубили разсъдъка си. Настанили ги в палатки близо до Карлуково и според нашата история тук доизживели дните си, напълно лишени от разум. С това пък били поставени основите на днешната специализирана психиатрична болница, с която е известно това название.

„Италианците са казали - ето, мезе, ще го хапваме цяла седмица. Белили, варили, приготвили си от техните типични мезета и това ги погубило. Петко ги предупредил, че е лоша поличба, но дори той не знаел какво точно може да се случи. Оказало се, че телесните течности на съществото съдържали в себе си силни халюциногени, които в големи количества били опасни, а в малки Петко ги използвал и спасил много хора от смъртта...“ - завършва разказа си журналистката Наталия Димитрова, която работи повече от 30 години в Българската национална телевизия. И именно неин прапрадядо е Петко Танов Даскалов, който срещнал дракона в недрата на Балкана.

ДРАГИЕВА ЧЕШМА

Днес гробът на бившия свещеник, учител, фелдшер, иконописец и планинар може да се види в църковния двор на село Попица (Врачанско), където след това живее със семейството си. През 1980 г. по повод на кръгла годишнина от смъртта му врачанският владика организирал специален молебен - толкова се тачи и помни делото на Петко Даскалов.

Много са и другите следи от рода му - попаднете ли в Трявна, можете да посетите Даскаловата къща с огромен двор и исполинска круша. Тя е принадлежала на чичото на Петко - Христо Даскалов, един от най-видните ни възрожденци, голям търговец и меценат на тревненската школа в изкуствата, помощник в битките за свобода.

Димитра Даскалова, дъщерята на Петко, пък била близка с жената на Христо Ботев - Венета, тъй като и двете били щерки на свещеници.

Цялата история, която ви разказахме, Наталия научила чрез дядо си Спас от прабаба си Димитра -дъщерята пък била слушала за срещата с дракона от самия Петко. Жената била много близка с баща си, а и имала умението да разказва увлекателно, да помни пунктуално до дълбока старост. Нейната правнучка е убедена, че всичко, разказано от прабаба й, съвсем не са празни приказки, а истински истории. „Категорично това е било истина. Петко Танов Даскалов е бил очевидец на това събитие и аз вярвам безрезервно. Все едно да спориш дали се е случило Априлското въстание или влизането на Ботевата чета, да си кажеш - не е ли понадуто, измислено, само защото не си бил там. Подземието си е жив космос, както океанското дъно. Наивно е да вярваме, че познаваме и знаем всичко“, отсича Наталия.

Неотдавна тя е получила макар и индиректно потвърждение на думите си от приятел планинар. Той й разказал, че точно във Врачанския Балкан става дума за огромни и безкрайни пластове от пещери, които съвсем не са докрай изследвани и могат да крият какви ли не тайни. Веднъж той се спускал като алпинист в една от най-дълбоките кухини, когато му се случило нещо необикновено. Слизал, вързан с въже, повече от километър надолу в галериите, докато хората отвън спрели да го чуват и виждат. Той обаче слизал и слизал, докато се озовал в една огромна пещера, като че ли много специална. Точно в средата й стояла голяма равнина, която не изглеждала като дело на природата. Планинарят я оприличил по форма с неблагополучния фонтан на столичната „Витошка“ от последните години.

ДРАГИ МИ ДРАКОН

„Като че ли беше спалня. Внезапно си спомних приказките на баба за змейове и дракони - образуванието изглеждаше като каменно легло с бордюрче отстрани. Сталактити и сталагмити като дантелена завеса. Такава тишина, имаш чувството, че ти говори. Като че ли някой присъства - капката отеква, дава едно вълшебно ехо, което се разпръсва по ефирната каменна завеса. Побиха ме тръпки, нищо, че не ме е страх и съм прекарвал много дни по пещерите. Дали заради някаква зрителна измама, но имах илюзията, че някой ме облъчва отвътре. За секунди се замислих: ами ако тук е имало змей, който си е почивал и е водел девойки в тази каменна спалня?!“, разказвал приятелят на Наталия.

Това обаче също не е краят на историята. Връзката й с днешните дни отново дължим на добре познатия ви музикант и „змеев наследник“ - маестро Валентин Стамов (историите му може да прочетете тук и тук). С Наталия ги свързва дългогодишно приятелство и той многократно бил чувал невероятната случка с нейния прапрадядо. И тъй като със своите истории е познат сред приятелите си като душата на компанията - немалко негови познати чували преразказа му при различни срещи.

Веднъж се случило да разкаже за драконовската среща на Петко на годишнината от клуба на писателите, в който членува. Неколцина на масата до него били искрено заинтригувани, заприказвали се, разменили си координатите.

После се разделили, но само дни по-късно едно от семействата, чули историята, се свързало c него. Мъжът и жената развълнувани Настоявали да се срещнат, защото имали нещо, с което да допълнят драконовия епос.

„Пак се събрахме, почерпихме се и те ми разказаха, че дъщеря им от години членувала в пещернячески клуб и почти всеки уикенд с приятели обикаляща по скалните образувания“ споделя Валентин. След последната неделя обаче тя се върнала в особено настроение и щом родителите я попитали какво и е, отвърнала, че й се е случило нещо доста интересно.

С приятелите й се катерели по Балкана, влизали през различни тунели, докато се озовали... естествено, в голяма пещера. Като че ли построен от хора, в средата й се издигал подиум. Тъй като времето навън не било добро, момичето и спътниците му решили да опънат спалните чували и да пренощуват вътре. Тя избрала именно подиума, приготвила се за сън и бързо се унесла.

„И пред очите ми - невероятна картина. Гледам, все едно, че съм на това място като пришълец, но в предишно време. И виждам един страхотен змей – навит, черен, на жълтеещи триъгълници..“ - заразказвала девойката, а родителите веднага се усъмниш: „Ясно слушала си историята от Вальо Стамов“.

Разбира се, скоро се оказало, че никога не е срещала музиканта, че за първи път чувала историята, която те довършили вместо нея, но всичко съвпадало едно към едно в двете описания. Видът на змея, цялата обстановка, случката. Болезненият момент, когато италианските работници посегнали на съществото и го превърнали в мезета.

Девойката се събудила посред нощ, обляна в пот. „Съвпадение, съвпадение, но ме може всяка секунда да съвпада! Дойде и дъщерята и ми повтори всичко - точно това, едно към едно ми разказа" допълва Валентин. За съжаление, оттогава той е изгубил връзка със семейството и няма кой да потвърди или допълни прелюбопитния разказ, случил се отново там, където някога Петко срещнал люспестото същество.

С това нашата история завършва, а в случай че имате с какво да я допълните - очакваме ви. Ако повярвате в нея, ще се радваме и на вашето мнение. А ако не - надали някога ще срещнете мъдрия дракон и неговите магически и искрени сълзи...